Калин Руменов

Путко Мафани и Болиме Куро - пресаташетата на провинциализма

От него вероятно се очакваше да прибере засрамено изфуканата си вносна диплома. И с леко насрана походка да хване терминала за старата си чуждестранна месторабота. Може да сте завършили Принстън, но жълтите павета са друга бира, каза водещият „Панорама” на замразения вицепремиер Илиян Михов. Дори не е важно кой и къде го е казал, а каква част от населението споделя концепцията за уникалността на паветата. На тях всъщност няма нищо уникално, ако не броим уникалния провинциализъм. Който, колкото и насериозно да се взема - няма достатъчно пари за SMS-и, за да наложи чушкопека и димитровградската архитектура като световен вкус. Ако бригадирската инфраструктура наистина беше впечатляващ модел за мегаломания, арабите щяха да го взаимстват и да проектират завод вместо „Бурж Дубай”.

На паветата без усилия ще се сблъскаш със специалисти по обясняване „защо нещата не могат да станат така”. Но няма с кого да си уговориш среща, за да разбереш как трябва да се получат проклетите „неща”. Независимо каква е темата – от нея ще се възпроизведат маса пресаташета на изконния и самобитен bg провинциализъм. Ако говорим за музика – те ще изкарат световния шоубизнес некадърен и прост. Защото Мадона не е открила най-значимото ни културно изобретение – плейбека, и затова пее фалшиво. Или до следващия ноември ще се оплакват, че на Нова година е бил поканен скъпият Горан Брегович вместо местни оркестри. Които и са по-добри, и са по-евтини. А някой осъзнава ли защо тези оркестри са евтини. На когото му е трудно – нека запази добро настроение с мексиканските китари на „Лос Хемелос”, произведени от „Кремона” - Казанлък.

Щеше да е прекалено лесно, ако със закриването на няколко селски болници се организира геноцид над провинциалното мислене. Операцията „Нека измирането на селяните започне сега” обаче се нуждае не от здравна, а от езикова реформа. Която да преименува всички павирани пресаташета на Стоичковия Путко Мафани. Или на Болиме Куро, ако на някого Путко не звучи достатъчно хетеросексуално. Условието е само имената да се превеждат на всички езици с bg значението им. Защото другият псевдоним на концепцията ни за уникалност е Нихилизъм. За който дори образованието в Принстън не е надежден критерий за компетентност. Това е същото, като силно да се съмняваш, че трансфер на нападател от „Челси” ще засили атаката на „Рилски спортист”. Защото самоковският президент сам си носи калашника за разлика от Абрамович.

Путко Мафани и Болиме Куро в момента тъгуват за селските си болници с по двама пациенти на ден. Така депресивно те се чувстваха за последно преди две години. Когато им затваряха селските училища с по двама учители, преподаващи в една стая на трети и осми клас едновременно. По тази формула на образование и здравеопазване пресаташетата на нихилизма не станаха по-умни, нито по-здрави. И което е най-нихилистично – продължават да не вярват, че въобще съществува начин да бъдат ограмотени и излекувани. Те отричат опитите за реформи по същия начин, по-който не харесват статуквото. На теория на Путко и на Куро не им е все едно кой ще преподава или оперира децата им. Но се държат, че все едно не им дреме или им е през оная работа как може нещо да се промени. Ако им дадете 100 лева да си купят дреха – те няма да ги похарчат наведнъж за качество, а ще си напазаруват 3 парцала. После ще се оплакват, че са ги скъсали прекалено скоро, но следващия път пак ще повторят евтиния си избор. Затова намират Принстън за прекалено снобско място, произвеждащо надути и неприложими за уникалната ни действителност кадри. Диплома може да се вземе на село и дори ще има по-голяма практична стойност.

Понякога Путко и Куро искат да изглеждат като космополити и организират концерт за сираците на разрушеното Хаити. Чудесната им идея за глобално милосърдие обаче се превръща в нова демонстрация на bg провинциализъм. Който е прекалено зает да се тревожи за карибския трафик на деца вместо за собствените си условни педофили. Докато се занимавахме с благотворителност – почти не забелязахме, че един съд глоби с 500 лева брат, забременил малолетната си сестра. За което Путко Мафани със сигурност би казал – боли ме куро.

в-к “Новинар” 04.02.2010

Публикувано в Новинар | 4 Коментари »

Геят, циганинът и пушачът

Ако младо семейство направи две деца, до пълнолетието им ще инвестира в тях част от доходите си. А след 40 години, когато трябва да се пенсионира, ще остави на икономиката два чифта работни ръце, плащащи осигуровки. Ако семейството е мъжка хомосексуална двойка – тя ще изразходва същите пари за пилинг и епилация. Но през 2050 година ще се окаже, че е инвестирала единствено в по-твърди косми. Когато говорим за бъдещи пенсионерски планове, отдавна сме престанали да броим циганите за хора или поне за работещи хора. В разговора обаче можем да включим гейовете. Защото демографският дефицит не е проблем само на бялото и хетеросексуално население.

Във всеки национален бюджет от последните bg години най-дискриминираното малцинство (около 2 милиона) са пушачите. Техният акциз се увеличава в прогресия, като им се обяснява, че надценката, освен за запълване на приходни дупки, отива и за медицина. От която дробовете им със сигурност ще имат нужда някой ден. Пушачите са интелигентно малцинство и не правят сериозен проблем, когато ги малтретират финансово. Те се чувстват гузни от вменения им срам, че вършат здравно престъпление – и за себе си, и за компанията. Затова си плащат тихо, опитвайки се да компенсират нанесените щети. Пушачите никога не възприемат себе си и като герои. Които вършат саможертва, увреждайки белия си дроб, за да правят по-голям акцизен оборот на държавата. Ако бяха етническо малцинство - щяха да увредят бронзовия паметник на Владимир Димитров-Майстора и да си направят вечеря с евтини кренвирши. Ако бяха хомосексуално малцинство – щяха да си увреждат сфинктера и да си направят оргазъм. Което въобще не е една и съща антидискриминационна справедливост.

Понеже очакванията за повече заболявания са свързани с пушачите – те плащат предварително данък за навика, за удоволствието или за каквато им е причината да не отказват цигарите. Даже оставят ресто на бюджета, което може да се изхарчи например за пенсии. Кой обаче ще плати за навика да получава цял живот социални помощи, раждайки обществено безполезни деца. Кой ще плати и за избора си да прави секс, при който няма биологична вероятност да се родят деца. Продукцията на циганската фабрика за антиданъкоплатци след години няма да може да й изплати дори минимална пенсия – отпускана за старост и без ден трудов стаж. Гейовете пък съвсем няма да са създали генетична продукция и всички ще трябва да бъдат издържани от поколенията на хетеросексуалните пенсионери. Тези малцинства ще тежат много повече на пенсионната система, отколкото пушачите на здравната. Но въпреки това никой не ги санкционира предварително. Нито ги товари с вина, че ощетяват мнозинството.

Ако я имаше същата тютюнджийска справедливост – гейовете би трябвало да внасят по-високи осигуровки, докато са млади, разгонени и ходят на козметик. Защото, когато остареят и втвърдят косъм - няма да имат право на претенции, че парите им са малко. Те няма и как да бъдат повече, след като още отсега се знае, че хомосексуалният секс не увеличава популацията на работна ръка. За нейното количество принос ще имат циганите. Но няма смисъл да се разкарвате до гетото, за да прогнозирате какво ще бъде качеството й.

Попитайте баба си, дядо си или старата си майка какви ви предпочитат – безработни, неграмотни, хомосексуалисти или пушещи по кутия и половина на ден. И те веднага ще се откажат от цялата си мизерна пенсия, за да си купувате по две кутии и половина от най-скъпата марка. Ще го направят от махленски срам и без никакви икономически помисли. Същите предпочитания към вас има и бюджетът, но той си е направил добре сметката. На него сте му по-изгоден с катран в дробовете, отколкото с еднополово присъствие в задника. Къде е уважението тогава, че постоянно се глобяваме с акцизи, а след няколко месеца ще започнем и да се преследваме на обществени места.

Част от реалната икономика получава свеж въздух през бронхитите на пушачите. Които водят до сравнително по-чисто място от гетото, чийто индустриален пушек се вдига от претопени кабели. Водят и до по-светло бъдеще след 40 години, когато нацията ще е много по-болна от демография и аутсайдери, отколкото от никотин. И това въобще не е проблем само на белите и хетеросексуални мъже и жени. Докато те се тревожат за 2050-а, шестима bg гейове са се събрали да протестират заради закон срещу малцинството им в Уганда. И са толкова нелепи, че и Бруно биха впечатлили с уникалната си педерастия - да се притесняват за африканските задници, вместо да мислят за собствените си. На които им се очертава да се скъсат освен от всичко друго, но и от работа на стари години.

в-к “Новинар” 28.01.2010

Виж също

Който не работи, трябва да умре

Виж педалите, мисли за циганчета

Публикувано в Новинар, Цигански текстове | 17 Коментари »

Слави, внимаваш ли с кого ставаш приятел

Внимавай с кого ставаш приятел, защото един ден може да ти стане премиер. И ако имаш вечерно сатирично шоу – ще се получи неловко заради конфликт на интереси. Истината за отношенията между Бойко Борисов и Слави Трифонов наистина е само една, както твърди по-забавната засегната страна. Но за дисидентско съжаление изглежда, че принадлежи повече на официоза. Неговата версия цитира дословно балканската концепция за производство на политика. Според която властта съществува на принципа „ти на мене, аз на тебе”. Докато опозицията осмисля съществуването си с мръсни приказки - не толкова заради принципи, а защото за нея няма нищо. Който подозира, че bg политика се прави по много по-сложен и оригинален начин – нека да вдигне ръка. И с нея да напише сто пъти „Румяна Желева ни беше за последно, повече няма да избираме некомпетентни и конфликтни хора даже за селски кметове”.

Безнадеждно и обречено е да опровергаваш доказани и устойчиви стереотипи. Но поне можеш да опиташ по убедителен начин. Какво се очаква от подчинени, интервюиращи засегнатия си на високо ниво шеф – че някой от тях ще го обиди в ефир на задник. И после ще се надява да бъде кандидатиран пак от него за депутат. Това е историята на Валерия Петрова. Заради няколко цигари тя каза на министъра си, че е гъз, и получи номинация от шоуто. Събра немалко гласове, но не успя да влезе в парламента. Където щеше да стои до подиграваната заради вчерашната си анонимност Искра Фидосова. Разликата между двете щеше да бъде единствено в килограмите и поръчителите, осигурили им кариера.

Какво се очаква и от самия Слави Трифонов, осъдил вестник заради измислена златна ноздра – че ще заведе дело и срещу жълта по думите му информация, идваща от жълта преса и жълт Сашо Диков, но казана от премиер. Ако всичко е толкова принципно и жълто, би трябвало да е пак толкова съдебно. Още повече, че да се занимаваш с кокаин за лична употреба звучи по-безобидно от занимания с bg политика. Дори да ти го пробутат с неприлично много примеси - пак можеш да си сигурен, че ще е по-чист и чистоплътен от Марио Тагарински или от бекграунда на Яне Янев. Само заради тях „партиен далавераджия” би трябвало да е по-голяма обида от „елитен наркоман”. И обезщетенията да са съответно по-големи.

Ако обаче взаимоотношенията между Борисов и Трифонов трябва да се доизясняват в съд – въпросите няма да бъдат задавани от личния състав на шоуто. И нещата могат да се разсмърдят, от което най-малък интерес имат големите телевизии. В техния ефир все по-трудно става да се разграничи кой работи като водещ на сутрешен блок, кой като водещ на вечерно шоу и кой заработва нещо странично. Затова не е много сигурно къде свършва свободата на словото, къде започва прокарването на лични интереси, както и къде се калкулират чистите сметки между добри приятели. Объркването още веднъж доказва балканската рецепта за правене на политика и медийното й отразяване – че не всичко е бизнес и сатира, възможно е да има и нещо лично. Възможно е да има конфликт на интереси, в който на големите телевизии да им е удобно да живеят. Те са особено деликатни, ако трябва да тропат на врата с неизбелял черен креп, за да разберат как се чувства майка с току-що закопано дете. И са съвсем по-тактични, когато се налага да коментират некролозите на собствените си лица. С необичайна свенливост случаят „Коритаров” беше погребан, като в ковчега беше сложена формулировката „липса на медиен плурализъм”. А трупът на медийния рекет беше заровен на други гробища. Липсата на Бареков беше обяснявана с грип, отпуска и бъдещи творчески планове. И затова официалната истина за неговия случай също се получи болна, почиваща и безработна. Вътрешно ведомствена пресконференция обаче е съвсем нов подход за излизане от лайната. Все едно Слави да покани политик под подозрение на гости и да остави пиарите му да правят интервюто. В него няма да има никакво значение какво ще бъде казано. И без това на всички им е ясно как стават нещата около тях – 50 на 50 или както се договориш.

Бойко Борисов ще е исторически прецедент, ако повтори премиерския си мандат. По-традиционно излежда да го настигне електоралният скепсис и да го разболее от рейтингов сепсис. И понеже монарсите и генералите са на привършване в килера със спасителите – оттам трябва да излезе някой, който поне малко прилича на следващ национален месия. Мажоритарният експеримент за него се състоя на последните избори и се казваше Валерия Петрова. Тя се класира трета във Варна с 14 % и 34 514 гласа - след прахосмукачката ГЕРБ и съвсем близо до човека на БСП. Трябва да имате нещо лично срещу „Шоуто на Слави”, за да не намирате резултата за добър. Особено за човек, който в биографията си няма друго запомнящо се освен един „гъз”, казан на шефа. Но това също е част от парадоксите на демокрацията ни - в която общественият рейтинг на гаранта значително може да изпревари телевизионния му.

в-к “Новинар” 21.01.2010

Публикувано в Новинар | 4 Коментари »

Изпълнителят на „От икебана дървесата ги боли”: В днешно време всички искат да приличат на хомосексуалисти

Клипът на песента „От икебана дървесата ги боли” (виж тук) на братята Деян и Бойко Неделчеви от началото на годината е един от най-гледаните и коментираните в интернет. Освен музиката и текста – впечатление в него прави и хореографията на танците. За историята на песента, записана още преди 9 години, потърсихме Деян Неделчев. В момента той живее на остров Ланзроте (Канарските острови), където изпълнява дискохитове от 70-те и 80-те години в големите хотели. Неделчев има 19 албума, първият от които е издаден през 1987 година. От много година работи предимно в чужбина.

- Песента ви „От икебана дървесата ги боли” е с големи шансове да се превърне в музикалното събитие на година – има много гледания и коментари към нея в сайтове като Vboх и YouTube. Очаквахте ли след толкова години, че песента ще се превърне в такъв хит?

- Абсолютно по никакъв начин не съм очаквал, че тази песен ще стане хит - ние я записахме с моя брат през 2001 година за албума ми „Колко си хубава, Господи”. И съм много щастлив, че песента, дори и да не се харесва от много хора, се е превърнала в хит вече.

- Защо на песента й трябваха 9 години, за да набере такава скорост?

- Предполагам, защото интернет е помогнал за това. През 2001 година хората не са били толкова често в интернет пространството. Клипът го качих през 2005 година. Тогава, когато правих албума с брат ми, бяхме канени в различни телевизии и всъщност единствените снимки от тази песен са в „Евроком” Пловдив в предаването на Тома Спространов. Иначе тогава не си спомням дори БНР да е пускало тази песен. Ако някой я е пускал, то е било за един-два пъти, не повече.

- Каква е творческата история на „Икебаната”, от която дървесата ги боли?

- Текстът е по стихове на един мой голям приятел - Иван Станчев. Когато прочетох тези стихове, много ми харесаха. Има много философски смисъл в тях, макар в пространството да пишат децата, че нямат никакъв смисъл. Стихотворението има голям смисъл, но философски – трябва да се чете много и да се разбере значението. Така че на мен много ми харесаха тези стихове и аз казах на Иван, че един ден ще направя музика, и така стана. Музиката я измислих всъщност на улицата – там ми дойде първо припевът и после всичко си дойде на мястото. Песента стана много весела и жизнерадостна.

- Има ли някаква скрита метафора в името на песента?

- Не, няма.

- Помните ли колко пъти сте изпълнявали песента пред публика?

- Спомням си, че докато работих в ансамбъл „Строителни войски” между 2000 и 2002 година, съм я пял с моя брат пред войниците на концерт и тогава те много се кефеха. На частни участия може и да съм я пял, но не си спомням.

- Със същия танц ли я изпълнявахте пред войниците?

- Да, аз съм много пластичен на сцената и танцувам много.

- Чия е идеята за хореографията в клипа?

- Няма хореография, всичко е импровизация при нас.

- Не сте ли репетирали танца предварително?

- Не, моят брат е по-статичен, аз съм по-пластичен и за това няма репетиции. Няма нищо – всичко е за момента.

- Сега - след години, като гледате клипа, как го намирате?

- Ами смешно ми е, защото там съм малко по-млад, по друг начин съм се облякъл. Всички пишат, че съм се закопчал еди-как си, какво имало в моите панталони – аз много се забавлявам с всичко. Така съм се облякъл, какво да направя – аз не се срамувам в края на краищата от това, което съм направил.

- Вече не си спомням каква беше модата през 2001, но съдейки по клипа, ниската талия вероятно не е била много актуална.

- Ами да ви кажа, на мен така ми се обличаше. Аз пък не харесвам начина, по който се обличат тийнейджърите в момента – с изхлузени панталони. Това си е мой вкус, аз така обичах да се обличам и да се запасвам, дето се казва – не съм се притеснявал от нищо.

- На коментарите, че сте си пъхнали чорап в панталона, трябва ли да се обръща внимание?

-Те могат само да ми завиждат за този чорап в панталона.

- В клипа заради танците сякаш има прекалено много хомосексуална еротика?

- Ами то сега е модерно в днешно време да си хомосексуалист и всички искат да бъдат или да приличат на хомосексуалисти. Нека да се говори – по-добре е да се говори, отколкото не. В края на краищата, щом приличам на такъв, добре – аз не се срамувам, че съм приличал на такъв. Важното е да се говори.

- От България обаждат ли Ви се много хора заради „Икебаната”?

- Много хора ми се обаждат, включително и от много телевизии да ме канят в предавания. Организатори се обаждат да ми правят участия, от радиа - също. Пращат ми вестници по интернет, да чета какво е написано. Да ви кажа, в началото бях шокиран ужасно. Аз бях в Чехия, докато получавах тези коментари, и като се върнах тук преди няколко дни, бях засипан вече – не знаех какво става. После видях и ми се проясни всичко, но в началото много бях шокиран.

- Шокиран от какво?

- Бях шокиран от лошите коментари. После видях хората, които пишат на каква възраст са. Това са хора, които не са ме познавали досега – между 20 и 28 години. Аз съм друго поколение, 46-годишен съм. Те не са познавали моето творчество, сега изведнъж те ме откриват с една песен и започват да пишат неща, които не е много приятно да ги види човек. Но в края на краищата, когато един човек е публична личност, той трябва да приеме, че ще пишат и лоши, и хубави работи за него. Аз започнах да им обяснявам, че това не е нормално, че те трябва да видят мои други песни, които съм правил през годините. Това са деца, които не ги интересува. Те просто в момента това са видели – това коментират. Аз спрях да обяснявам и сега се забавлявам и ми е много хубаво.

- Защо работите предимно в чужбина, чувствате ли се недооценен в България?

- В България никога не съм бил оценен както трябва, за това заминах за чужбина, още от много години работя в чужбина. Аз се връщам често в България, даже правя и албуми и издавам. Главно ги правя за себе си. Аз имам страшно много почитатели, които обичат моята музика. Това, че съм направил една „Икебана” - така за разнообразие, не съм знаел, че ще стане голям хит. Ето, всичко е възможно в този свят – никога не е късно да станеш известен или за резил, както се казва. В чужбина съм, защото тук намирам работа, защото тук съм оценен. Тук не правя кариера, тук просто работя, за да оцелея. А в България не мога да работя, за да оцелея с музиката, която правя.

- На 16 януари имахте рожден ден. Сигурно сте си пожелали нови хитове?

- Разбира се. Желая винаги да правя нови песни и аз ще правя и за в бъдеще, аз имам такива планове. Даже мисля пролетта да се завърна за две седмици – имам идея да запиша три нови песни, от които два дуета с две певици, и да им направя и видео клипове и после пак обратно тук. Аз не спирам.

- Точно преди година в България имаше музикална истерия около песента ни за „Евровизия” на Красимир Аврамов. Вие какво мислите за нея?

- Аз имам особено мнение към Красимир Аврамов, защото го познавам още от 1991 година. Той е момче, което е с болни амбиции да пее, той никога не е бил певец. Няма да говоря за неговите качества, само мога да кажа, че сам се нарече „Човека глас”. А ние в гилдията не искам да казвам как го нарекохме – пак е с „г”, но няма да казвам точно какво. За песента – не е лоша като цяло, но той не може да казва, че е направил нов стил в музиката, че е пял на фалцети, че е имал най-високия глас. Първо, той не пее с глас – той пее с фалцет. Освен това неговият фалцет е много по-нисък, да речем, от моя – с две октави, или от който и да е друг. Момчето е с болни амбиции и зад него стояха много пари, да не се лъжем. Не мога да отрека, че песента не е лоша, но ако я беше изпял някой друг.

- Дежурният въпрос за финал – какво ще пожелаете на всички Ваши фенове, които генерират трафик към „Икебаната”?

- Да продължават да гледат „Икебаната”, да продължават да гледат и мои стари неща – да видят откъде съм тръгнал. Вярно, там съм с различни прически, по различен начин съм се облякъл. Сега изглеждам по абсолютно различен начин, доста по-зрял, но това не означава, че пак няма да направя нещо лудо като „Икебаната” – нищо не се знае в този живот. Искам, първо, да им пожелая много здраве, много любов, да бъдат по-разумни, да не обиждат така някого, когото не познават, и да продължават да гледат „Икебаната”. Виждам, че отзивите са много повече „за”, отколкото „против”, което означава, че песента се харесва.

Клипа на „От икебана дървесата ги боли”може да видите тук

в-к “Новинар” 21.01.2010

Публикувано в Новинар | 5 Коментари »

Татко, искам да работя Парис Хилтън с пистолет

Провинициалният ни комплекс, да имаме копие на всяка топла вода, открита някъде по света – все още не е залепил етикета „българската Парис Хилтън”. На някого, който се е видял с готови семейни пари и е интересен заради начина им на похарчване. Който е назначен на пълен работен ден като наследник, а в свободното си време имитира дейност. Може да е в шоубизнеса, порно индустрията, дори в литературата. Няма голямо значение къде се случва, защото и без това завинаги ще му тежи бремето на наследените милиони.

Хронологично българската Парис би трябвало да се появи след около две поколения. Защото първоначалният капитал на оригинала е осигурен от прадядо й, а родословното дърво на местните възможности за реплики стига само до бащата. Просто нашата история на капитализма много наскоро навърши пълнолетие и още не е отгледала внуци. И понеже е зачената предимно от съмнителни хора - светският живот на децата им прилича повече на селски lifestyle. Каузата, за която те биха рискували светския си живот, е с размер на голяма маса в нощен клуб. Заради нейната територия и имидж те вадят пистолети, за да опазят табелката си „Reserve”. Тяхното сепаре е запазено, както и икономиката беше резервирана за бащите им. Някои от които също носеха пистолети.

Трудът на прадядото Хилтън може да бъде видян на светло в повечето световни столици. Докато цветовете на икономиката, в която съществуват бащите на българските наследници, продължават да ни се размиват. Затова няма нищо негенетично и неестествено, че приключенията на синовете им се случват по тъмно и в полукриминален контекст. В който те воюват заради едната чест, едната запазена маса или една запазена жена. Георги Славов и Владимир Арабаджиев са законните синове на  концепцията ни за законен бизнес. И съвсем не сме изненадани, че тяхната събота вечер завършва с куршуми и комоцио - на фона на съмнителна музика и заради модела Николета. За чийто красив начин за създаване на брутен вътрешен продукт също имаме съмнения. Чуваме я да казва, че е на 22 години и сега й е времето да расте в професията. От което ни става неловко заради двусмислицата – каква точно е кариерата, понеже вече имаме една наум. Но не смеем да я споделим на глас, защото не разполагаме с числен състав за отстояване на мнение. И не можем да си позволим собствен взвод от бодигардове, превземащ чужди маси „Reserve”. За което в голяма степен трябва да са виновни бащите ни.

Каквато е икономиката, такива са и синовете на бизнеса. Такива са и жените, за които те се карат. И никой в този светско-селски lifestyle не прилича нито на Парис, нито на прадядо й Хилтън. Въпреки че пари има достатъчно, както има и достатъчно работни места за богати наследници. Парис обаче може да се издържа и сама от хонорарите за присъствие по партита, когато я изгонят от семейното завещание заради обществени издънки. Местните й опити за имитация обикновено развалят партитата, на които се появяват с лична армия, и могат да ги изгонят най-много от клуба. А единственото наказание на фамилията е да им осигури допълнителна охрана.

Малката мръсница Парис направи още собствени и официални пари от порно филма си „Една нощ в Париж”. А екшънът „Една нощ в Пловдив” засега остава в жанра разказ без картинка. От войната на наследниците с гардове нямаме снимки от бойното поле. Което е пазарна оценка за стойността на техния lifestyle – обективният критерий за светски и селски личности и техният начин на живот. При толкова очевидци на мелето все някой трябва да е имал ролята на военен кореспондент и да е използвал камерата на мобилния си телефон. След което да продаде кадрите на жълтата преса. Ако такива не се появят - забравете за две поколения етикета „българската Парис Хилтън”. Нейната работа на наследник тук се върши безплатно, огнестрелно и без скорошни изгледи за медийна комерсиализация. Или още по-лошото - забравете за класическа жълта преса. Която на умрял и аутопсиран Георги Илиев фотоапарат вади, а не вади пари за актуален бой.

в-к “Новинар” 14.01.2010

Публикувано в Новинар | 7 Коментари »

Купи си чушкопек вместо Боби Цанков

Заради революционното си откритие на века той трябваше да притежава свободата на избор за какъвто поиска начин на живот. Да се работохолизира, създавайки собствена марка и нови модели всяка година. Или да се алкохолизира, харчейки рентата на патентования си труд по корици на Playboy. Доскоро Велизар Стоилов беше заместник-кмет по транспорта на София, а на друго място щеше да строи магистрали от кокаин върху цици и да отговаря за разписанието на движение по тях. Той е изобретателят на чушкопека и много големият провал на bg мечтата за комерс. На мечтата, че няма изгледи да забогатеете от авторска идея, дори да я продадете на милиони домакинства.

Непреходната история на чушкопека трябваше да бъде разказвана като легенда за техническия и маркетинговия креатив. Който може да донесе достатъчно пари, пички и наркотици по вкус. И едновременно да възпита нацията в уважение към авторските права – защото разбиранията за тяхното спазване продължава да се изчерпва само с въпроса „Кой ми сра в гащите?”. Боби Цанков ви сра – той е ерзацът на неразказаната легенда за пазарен успех. В чиито класически правила не останаха балъци, които да вярват. Всички тарикати се обаждат на номера, където обещават съмнителни награди. И ще продължат да го правят даже телефонът да дава заето като на умряло.

След като претенцията за вечна медийна легенда Кеворкян пише книги за тайните на телевизията, премълчавайки своите лични ДС тайни – изглежда нормално и underground претенцията Боби Цанков да издава литература за тайните на мутрите. Пазарът е свободен и всеки може да търси комерсиалния успех на него. Но е и нормално да бъде бойкотиран, ако не произвежда доверие в потребителя. Колко от вас ще си купят сандвич от верига, срещу която има десетки дела от натровени клиенти. Вероятно много по-малко, отколкото биха си купили книгите на Цанков. Това е все едно да наберете същия номер на нереалните награди. И да влезете в списъка с големите балкански тарикати, които доброволно са финансирали поредния мошеник.

Човек, измамил толкова аудитория, би трябвало да е последният надежден източник дори за състоянието на времето в момента. Би трябвало да умре от ефирен глад или пазарен срам заради нищожен рейтинг и продажби. Той обаче умира от куршуми и с наследство от две книги. По-дебелата от които съдържа имената на всички медии, където е работил. В тази кариера липсва обективна логика и особената заслуга за дефицита е на аудиторията. На нея припишете още обвинение в поръчителство на убийство, ако смятате, че стрелбата е на недоволни литературни критици. Тази версия нямаше въобще да съществува, ако доверието към Цанков беше свършило още след първата му измама. Но дори посмъртно той продължава да бъде вземан насериозно от хората, харчещи пари в книжарниците. Вместо книгата му, по-добре си купете чушкопек. В него има повече надежда да попаднете на истинска авторска идея.

Скоро ще направим век, без да разполагаме с голяма бизнес история за пример –написана с въображение, труд и маркетинг. А не с пистолет, мускули, мошенгия и целувки по задника на властта. След епохата на национализация единствената легална легенда на bg капитализма е за първата подводница на Илия Павлов. Която той нарязал и продал за скрап. Не е важно даже дали историята е достоверна, а че в нея няма нищо творческо. Има само ножовка и първи наченки на циганска икономика. Затова и трябва да ни е мъчно за потенциала на чушкопека. Той не е хладилник, пералня, микровълнова, касетофон или видео. Но въпреки че по тяхно време беше също толкова нов и разпространен продукт – не успя да направи откривателя си богат човек. Не успя да му заработи лична охрана, която денонощно да охранява патента му. Такава имаше Цанков, чието голямо откритие беше да открива балъци.

За мъртвите добро или нищо – Бог да прости тогава мечтата ни комерс, която прегоря като в чушкопек. А за Боби Цанков може да кажете всичко без християнски задръжки. Защото той ще живее още известно време до изчерпване на тиражите. Въпреки целия житейски бекграунд – наивно е да се очаква, че книгите му няма да се разпродадат. Аудиторията на търсачи на истината е също толкова голяма, колкото на потенциалните милионери пред телевизора или радиото.

в-к “Новинар” 07.01.2010

Публикувано в Новинар | 5 Коментари »

Който не работи, трябва да умре

Една и съща година ли изпращаме - през която сме поставили рекорд в дисциплината „дете ражда дете” и са започнали съмненията, че годините за пенсия не са достъчни. Би трябвало да е обратното – ако Кортеза на 11 години е бременна, на 29 вече да е пенсионирана. А нейната издръжка да е поета от дъщеря й, навършила пълнолетие. Когато обаче то се случи, по-вероятно изглежда всички да закъсняват след работа с години заради демографски и трудови задръствания.

Имате официално потвърждение на слуха за близкото си бъдеще, дами и господа, отлагащи се пенсионери. Ще трябва да промените плановете си, защото провалът на системата е наблизо във времето. Досега той се отричаше, вече се признава с половин уста, а скоро ви очаква по-дълъг работен ден. Дори Кортеза да започне да ражда по два пъти на седмица – пак ще имате задължителна задръжка след редовната си служба. Защото подобряването на бременни рекорди единствено заблуждава статистиката. Отрицателният естествен прираст всъщност е много по-отрицателен, защото не са отчетени мъртво родените данъкоплатци. Те не са зачислени и към коефициента за детската смъртност и един нехубав ден преди зимата на собствения ви живот държавата ще ви събуди с новината за пенсионен дефицит. Който ще е много по-голям от очакваното, защото наличните чифтове работни ръце са се оказали леви. Може да се направите на неприятно изненадани, но ще изглеждате също толкова умно и естествено, колкото когато ви вали сняг през декември. Защото всички сте минавали поне веднъж покрай онзи казан. В който заедно с боклука са попаднали и младите нереализирани надежди за финансово обезпечена и планирана старост. Те не търсят работа, а стара автомобилна гума - която да запалят, за да отделят металните й нишки. Не може да не сте ги виждали или пушека да не е достигал до вас. Затова и нямате оправдание да симулирате неподготвеност. Обадете се вкъщи да не ви чакат за банкета по случай пенсионирането ви - ще се забавите за него с няколко години. И без това поканените гости също няма да могат да си тръгнат навреме от работа.

Докато сте заети да се страхувате от пророчествата на маите за 2012, съвсем забравихте да погледнете собствения си демографски календар. Според който локалният социален апокалипсис изглежда по-неминуем от глобалния. Предсказанието за него е заровено във всяко сметище, протяга ръка пред всеки подлез и дори е татуирано на най-добрите детски задници, които могат да се купят с пари. Предсказанието е, че който не работи, трябва да умре. Или, ако така ви звучи прекалено потискащо – трябва да работи, докато умре. Налага се, защото няма кой да го замести. И защото ще се превърне в разход, който приходите от изгорени гуми не могат да компенсират.

Когато между разтворените крака на Кортеза се израждаха постиженията на разрешената педофилия, икономиката ни спечели европейската класация за мръсно производство. Разгледайте ги заедно и ще откриете, че това е един и същ рекорд. Постигнат с 11-годишен секс, начално образование и нулева перспектива. Малолетните околоплодни води са невъзможният източник за производство на финансова енергия, с която да бъде задвижвана пенсионната система. А научното доказателство за неефективността им ще бъде по-дългият ви трудов стаж. Той ще премине в икономика, превърната в кочина заради сгрешената обществена екология. Която опази девствена племенната традиция децата да раждат деца, но позволи всичко останало да се провали. Проектът за безгрижното бъдеще досега беше в неплатена отпуска и на стари години ще трябва да се отработва.

Лека, доходна и несвършваща, дами и господа, отлагащи се пенсионери. Нямате право да бъдете изненадани - сами си направихте работата дълга и не се опитахте да я промените. Продължете да ходите на работа, а на път да минавате покрай стария казан. В който органичният боклук е намалял за сметка на човешкия отпадък, изхвърлен завинаги от трудовия пазар.

в-к “Новинар” 31.12.2009

Публикувано в Новинар, Цигански текстове | 10 Коментари »

Забрави държавата, заеби църквата, дай на баба си пет водки

На място, където хотелите са разпродали еднодневните си пакети за 250 лева на човек, а пенсионерите получават средно по 25 лева на половин човек – Коледата e възможна само като лицемерна. Във време, когато държавата няма пари, църквата няма желание, а в курортите няма свободни легла – Коледата изглежда като християнска пародия. В която солидарността е най-окарикатурената ценност.

Въпреки че винаги са я отричали – източноправославните българи вярват най-много на държавата. Въпреки че никога няма да го признаят – те въобще не вярват на себе си, на децата си, на труда им и особено на църквата като посредник на Бога. Затова Коледата им се получава истинска като марковия пуловер, купен за подарък от битака. Защото концепцията за човека, раздаващ подаръците, е сбъркана изначало. Заради нея се объркват още концепциите за хората, очакващи и осигуряващи подаръците.

Bg теорията за пенсионерите е, че те са финансов проблем единствено на държавата. Самите пенсионери също очакват единствено от нея да разреши финансовите им проблеми. А децата и внуците им очакват да посрещнат Нова година в чужбина. Има много сбъркано в това, че шансът за по-големи добавки е също толкова нулев, колкото да си направите резервация в последния момент. Това е математика на социалната джунгла, а не на солидарността. И нямаше да има лицемерие, ако не ставаше въпрос за членове на едно и също семейство. Ако не ставаше въпрос за баба, дядо и внуче. Които живеят в заблудата, че поне Коледа празнуват заедно. Но дори и тогава между тях липсва християнската солидарност. Дори и тогава тя продължава да се води на отчет при държавата и само от нея се търси отговорност за липсата на подаръци.

За своите 25 лева на половин човек бабата и дядото няма да се разсърдят на внучето, че е скатавало от работа или от осигуровки. Внучето пък не изпитва срам, че е осигурило толкова малко пари. И след коледната вечеря отива да поръча пет малки водки, колкото е пенсионерската премия за още половин човек. Внучето поне може да изпие водките с касов бон. Но не го прави, за да спонсорира новото „Бентли” на кръчмаря, вместо националния бюджет. И за да може следващия декември пак да излъже баба си, че родината на пенсионерския Дядо Коледа е Министерският съвет. Че дори и по време на криза неговият чувал няма оправдание да е празен. Докато хотелиерите имат оправдание да искат същите пари за нощувка + вечеря, защото навалицата въпреки кризата е голяма и харчи на едро.

Безнадеждно е пенсионерите да чакат солидарност от държавата, след като тя не е култивирана още в семейството. След като не е възпитана от църквата, имитираща религия и класически християнски ценности. Бюджетният дефицит можеше да кредитира bg православието при излизането от имиджовата му криза. То можеше да демонстрира как се изпълнява пожеланието за двете ризи. Можеше от солидарност да декларира печалбата си и да се откаже от нея. Можеше от скромна съпричастност да начисли данъци на необлагаемите си приходи. Синодалните марди обаче дотолкова не изпитват притеснение от обществената си дистанция, че нямат желание и за собствена коледна благотворителност. Предпочитат тихо да наблюдават как даже морални гаранти като Димитър Цонев са започнали да събират sms-и за сираци.

Както само погребението събира заедно целия род - така и обществената солидарност на една нация може да бъде измерена в труден за нея момент. От него държавата отсъства по обективни финансови причини и тази Коледа трябва да я забравим. Българската църква продължава да отебава смисъла от съществуването си и скоро самата тя ще бъде напълно отебана. Остават децата и внуците, които да компенсират сами дефицита на съпричастие към баба си. Ако вече е късно да отменят резервациите си – могат поне да се откажат от няколко празнични водки. Не е скъпо, не е задължително, но е много християнско.

в-к “Новинар” 24.12.2009

Публикувано в Новинар, Черно PRавославие | 13 Коментари »

10 дупедавски мита за новините на турски

Всеки, който през по-голямата част от живота си след пълнолетие е бил данъкоплатец, трудно може да бъде обвиняван в неположени усилия за интеграция на малцинствата. Защото е финансирал безплатното образование и е осигурил равноправен достъп до него на всички етноси. Техният отказ да научат азбуката е достатъчно основание от данъкоплатеца да бъде снета отговорността за базисния интелект на малцинствата. Либералните дупедавци, представящи се за правозащитници, обаче не искат да освободят работещия човек от финансовото робство. И изкуствено му вменяват, че завинаги е длъжен на необразованите аутсайдери. В тяхната последна пропаганда за защита на турските новини могат да се преброят поне 10 мита, които се опитват да запазят статуквото на антиинтеграцията.

Новините на майчин език са право

Можеше и да бъдат, ако малцинствата някога са били лишавани от правото да учат официалния език. Потенциалната аудитория на новините е неграмотността, иначе от тях нямаше да има рационална нужда. Историята на образованието в тази държава обаче е безплатна още от турско време. И неприсъствието на турците в клас може да бъде обяснено само с безразличие и мързел, което е много неизвинено отсъствие. Социални марди, цял живот непожелали поне от уважение да се научат да разговарят със съседите на един и същ език – заслужат в най-щедрия случай жестономичен превод. Те си избраха тази форма на комуникация и затова е нахално да имат дори 10 минути ефир с друг превод.

Няма ли други проблеми  за разрешване

Със сигурност има и други. Но това не означава, че този е маловажен и няма нищо общо със стратегията за държава. Неграмотността не може да бъде елиминира с толериране. Нейната градация още отсега е икономически проблем, който все повече ще се задълбочава. Държава с нисък коефициент на интелигентност произвежда и нисък коефициент за пенсия. Защото необразованото население може да се реализира само като евтина работна ръка. Тя ще оцелява някак, ще внася някакви осигуровки, но няма да има особени постижения в класацията по жизнен стандарт.

Новините интегрират малцинствата

Навсякъде най-добрата формула за интеграция е труд + език. Към работоспособността на турското малцинство нямаме забележки, но и няма как да му го кажем. Временно можем да вдигнем комуникационната бариера с помощта на преводач, но в преспектива това ще се окаже грешка. Защото езикът преди всичко е социализация. И който не го владее, трябва да бъде стимулиран да се промени. А не заради образователния си мързел да получава медиен комфорт и това да се нарича интеграция.

Свалянето на новините ще предизвика етническо напрежение

Тяхното излъчване вече е предизвикало такова напрежение, но в обратната посока – от малцинството към мнозинството. И каквото и да се случи с новините – нечии чувства винаги ще бъдат засегнати. Понеже за тяхното измерване нямаме друг критерий освен количествения – чувствата на мнозинството е логично да са с предимство.

Референдумът е унизителен за турското малцинство

За да бъде унизен някой, в поведението му трябва да се забелязват елементарни признаци на самочувствие. Аудитория, които доброволно си е причинили езикова малоценност, няма как да бъде обидена заради езиковите си комплекси. Тя е лишена от социално достойнство, защото няма нищо против да бъде възприемана като второ интелектуално качество. Иначе досега да беше научила официалния език и да гледаше с нас новините на български.

И без това никой не гледа турските новини, на никого не пречат

Негледаемостта на един медиен продукт означава, че няма потребност от него или че той е некачествен. Тъй като рейтингът е постоянно нисък – масовата информационна функция на новините се обезсмисля. А те се превръщат в ефирен паметник на антиинтеграцията, който дразни данъкоплатеца.

Референдумът ще струва скъпо, по-добре да дадем парите на пенсионерите

Наистина ще струва, но точно БСП, лансираща този довод, преди няколко месеца отказа да спестява от избори 2 в 1. Доводите тогава бяха, че демокрацията е скъпо удоволствие. Прекалено скоро беше, за да приемем, че стойността й е девалвирала само за половин година. Демагогия е всяка сума да бъде изчислявана в социални помощи. Защото подобно счетоводство може да бъде приложено и за държавните субсидии, които нито една партия не е отказала от загриженост към пенсионерите. Те също могат да спечелят от свалянето на новините. Но не под формата на коледни добавки, а на повече ефир. Пет дена по десет минути – това е време за един сериал повече на седмица.

Референдумът ще втвърди електората на ДПС

Възможно е, но няма достоверна социология, че ще се случи. Защото умственият капацитет на електората е загадка, която става все по-голяма. С колкото повече нечистоплътни съмнения се обгражда ДПС – толкова повече гласоподаватели събира. Друга партия на нейно място досега щеше да е изчезнала. Но таргетът й има съвсем различни разбирания за политически морал. Които могат да бъдат реформирани единствено с образование. За него работят всички данъкоплатци, но жестът им остава неоценен.

Целта на референдума е да вдигне закъсали рейтинги на политици

Ако някой вярва, че така се вдигат рейтинги – значи признава потенциала на идеята за референдум. Целта на политиците е да бъдат харесвани. И ако някой от тях може да спечели симпатиите чрез подобна кампания – проблемът не е в него, а в малцинствата. Които сами са създали стереотипа за себе си и не полагат усилия да го променят.

Правозащитниците работят за интеграция на малцинствата

Ако зависеше от правозащитниците – циганите ще продължават да живеят безгрижно, безпросветно и незаконно. А бабите с шалвари – да се държат като хора, които са в държавата за малко и нямат време да учат езика. Много повече от всички либерални дупедавци искам тези хора да се интегрират. И затова ходя на работа, за да могат поне техните деца да говорят с мен на български. Интеграцията – това са моите данъци, осигуряващи безплатното образоване. Докато либералните безделници се опитват да оправдаят мардите, които не са се възползвали от него.

виж също: Швейцария на Балканите или Турция на старото място

виж също: Баба с шалвари – контролирай мардата с турски новини

Публикувано в Без категория | 39 Коментари »

Швейцария на Балканите или Турция на старото място

Българската мечта за Швейцария на Балканите също минава през референдум за качеството на демокрацията. Който е най-добрата социология за социалните страхове. Тяхното потискане либералните дупедавци наричат „толерантност”. И се опитват да забранят притесненията за бъдещето, в което за моето поколение се очертава да преживява с по-малка пенсия и от тази на баба ми. Нейното количество се определя от качеството на икомиката, а тя зависи от качеството на работната ръка.

В условията на демокрация електоратът би трябвало да има право на избор как да обзаведе държавата си, как да я озвучи и какви данъкоплатци да отгледа за старините си. Решението за минарета на швейцарците влезе в конфликт със стереотипа за собствената им толерантност. Което изкуствено ги набеди за новите злодеи на Европа. Швейцарците можеха да избират дали да бъдат толерантни, или умни. И те предпочетоха да мислят в перспектива. Прецениха религията като обществен изолатор за мюсюлманските емигранти, която допълнително ги капсулира. Затова ограничиха влиянието на исляма – за да интегрират малцинствата и за да запазят стандарта на следващите пенсионери. Още повече, че са на собствена територия и имат право да налагат ембарго на вноса – независимо дали той е на религия, или на стоки.

Освен религията, езикът е другият основен признак за етническа идентификация. В една държава можеш да преживееш и без да проговориш официалния й език. Но в най-добрия случай ще го направиш с минимална работна заплата. С която нито баба ти, нито внуците й сега и след време ще имат висок стандарт. Тяхната образователна и сексуална неграмотност ще затлачи икономиката. И за да оцелее – тя трябва да се пренастрои според наличната работна ръка. Нейната квалификация ще направи невъзможна мечтата на Швейцария на Балканите. Аутсайдери, които не могат да четат и смятат, няма как да станат фронт офис на банка. По-вероятно е да създават брутен вътрешен продукт, вършейки адекватна за образованието си мръсна работа. Тези хора са икономически камикадзета и са много по-опасни от религиозните. Защото заради самоубийствена им неконкурентноспособност няколко поколения пенсионери вече са предварително обречени на мизерия.

Ако доживея годините на баба ми, не искам да наследявам пенсията й. Не искам като нея да обвинявам само правителството, за да не обидя децата и внуците, че работят мързеливо или крият осигуровки. Това желание има много общо с новините на турски. От които можеше да има смисъл, но заради политическата цензура или обичайната бенетейщина – той продължава да е неоткриваем и негледаем. Липсата на поне полезна за държавата пропаганда превърна новините в символ на противопоставянето и антиинтеграцията. Отстрани те изглеждат като минаре на Женевското езеро. И нямат друго послание освен обществено примиряване с хората, комуникиращи като гастарбайтери в собствената си страна. Ако продължим да сме либерални към тях -  няма да си осигурим безгрижна старост. Ще свършим пред гишето в пощата, чакайки да ни изплатят коледни добавки за стек цигари. Тютюнът в тях ще е събиран от работната ръка на неграмотни аутсайдери. Които сме отгледали с толерантност, докато сме потискали демографските и икономическите страхове за бъдещето. Започнем ли да  да прилагаме същата толерантност безусловно – ще се наложи да изтърпим и селянина, разменил нивите си за гарсониера в нашата кооперация. Който от носталия по селския начин на живот е превърнал терасата си в кочина и гледа свиня майка с две прасета. Трябва ли либерално да се правим, че навиците му не ни притесняват или рационално да му обясним етикета на градската култура. Трябва ли постоянно да се успокояваме, че няма нищо страшно. И когато мюсюлмански братя строят мюсюлманска демокрация в Делиормана. И когато във Facebook се търсят турски почитатели на групата Fuck Bulgaria. Всеки българин има поне едно основание да се присъедини към нея. Но за първи път като причина му се предлагат границите на държавата. Ако всичко това продължаме да етикираме като безобидни провокации, за да не им обръщаме внимание – следващата жертва на толерантността ни ще бъде собственият ни език. На който и без това все по-малко хора ще се разбират.

Преди референдума за турските новини трябва да сме подготвени с резервна честота за достъп по потенциалната им аудитория. Защото, ако я оставим на информационния произвол - всеки може да стане негов главен редактор. С предимство обаче ще бъдат тези, говорещи същия език. И тогава няма да има нищо швейцарско на Балканите.

в-к “Новинар” 17.12.2009

виж също: Баба с шалвари – контролирай мардата с турски новини

Публикувано в Новинар | 15 Коментари »