Калин Руменов

Ваш’та верица, нещастници ялови

Лицензиран дистрибутор сте на продукт, от който хиляди домакинства и техните близки имат не просто нужда, а за тях той вече е всичко на света. Логично би било да им го доставите и да ги превърнете завинаги в лоялни клиенти. А не да им пратите писмо „Ваш’та верица, нещастници ялови. Ние сме Българската православна фирма и ще правите това, което ви наредим. Нареждаме ви да се хванете за празните си кореми, да стиснете с две ръце стерилните си пишки и да се молите за деца. Само да се молите и да не се мърсите с медицина.”

Поздравления за Фирмата и нейния борд на директорите. Ако са искали да разчистят сметките с потенциалните потребители на вяра и надежда – успяха повече от добре. А дали са искали нещо друго – ей, Богу, трудно ми е да го разшифровам. Да се опитваш да разбереш позициите на тези директори, е прахосване на човекочасове, защото самите позиции служат единствено за запълване на времето.

Как го направихте този път, момчета. Събрахте се и взехте да се вайкате, че напоследък нещата около вас въобще не вървят на добре. И тогава някой предложи да изпуснете малко парата, като командировате общественото внимание в друга посока. Както винаги нямаше нови идеи за начина, по който да го направите, и решихте да следвате изпитаната фирмена политика. Бъркате в торбата със санкции - и каквато цензура извадите оттам. Този път честито на печелившите, опитващи се да станат родители в държава, в която въпросът за Демографския апокалипсис вече е сведен до „Кога точно”, а не до „Дали въобще ще се случи.”

Може не на всички църкви, ами на всички религии сериозно да им призлява, когато чуят за ин витро и сурогатно майчинство. Но и при това положение, вие, момчета, пак бяхте длъжни да произведете собствено и различно мнение. Защото, ако целта е да бъде предотвратен или поне отложен Апокалипсисът, тя предполага и по-либерално отношение към средствата. Подобно тълкуване и без друго е част от последния ви репертоар с номера. Казвате, че целта е вашата предана служба към Бог, а средствата за постигането й могат да варират от нов „Линкълн” до чифт стари крака, с които един 92-годишен свещеник обикаля три села. ОК, бих приел разнообразието, но само ако е принцип, а не лицемерие на парче. Ако целта оправдава средствата, това трябва да е винаги или никога. А не преценката да зависи от конкретния случай и от конкретния задник, който е уязвим.

Тази нация бавно, но устойчиво си заминава, момчета. А вие във Фирмата стоите и й придиряте дали не върши биологични и генетични перверзии, когато прави опити да предотврати собственото си затриване. Или й дайте вяра, или я оставете да се оправя сама и без посредници. Така, както сте оставили на самотек оная измет, способна да направи 15 деца, без да стане родител на нито едно. В държава, която е пренаселена от сираци с живи майки и бащи, най-безсмислената война е срещу онези, които са станали родители, макар и все още да не са им се родили деца. Вместо да им пласирате собствения си продукт, вие им казвате, че се самоунижават, разчитайки на медицината. Сигурно мислите, че е изключително умно, но не се учудвайте, ако не предизвиквате възторг.

Нищо не става от вас, момчета, и никакво доверие ви нямам. Поддържате за генерален мениджър на Фирмата старец, за когото се съмнявам, че може дори да се изпикае без чужда помощ. Показвате ни го от време на време, а през останалото ни уверявате как човекът е с всичкия си. Ако е така – защо нито веднъж не чухме от устата му житейските предписания, които прокарвате като решения на управителния съвет. Вашите санкции дори нямат човешко лице, което да ги произнесе и евентуално да ги защити. Искате да раздавате цензура, а в същото време нямате смелост да го кажете на глас. Само пишете като хейтъри в анонимен форум – „Ебете си майката, нещастници ялови. Ако не го направите, не сте истински християни.”

Ако се съмнявате пък нещо във Фирмата - значи не сте истински интелектуалци. Ей, Богу, и това не го разбирам. Църквата да преследва науката, го разбирам. Но когато току-що е организирала ин витро хайка и да се появят някакви външни имиджмейкъри с претенция за научен елит, които искат да й спестят отварянето на досиетата – това надминава и най-смелите исторически фантазии. Науката, или поне претенцията за нея, да се отказва от истината, за да пази авторитета, или поне претенцията за авторитет, на църквата. Какво да кажеш освен – лека нощ, Джордано Бруно, ще ти оставим печката включена.

в-к “Новинар” 05.01.2012

Публикувано в Новинар | Няма коментари »

Индексът „Христос”

Партито за рожденика Христос приключи и вече знаем почти всички счетоводни подробности за него. В разпечатката на общата ни разплащателна карта са описани транзакциите, които направихме за храна и алкохол, за sms-и, за подаръци, дори за благотворителност. Имаме и първите прогнози за домакинския кредитен рейтинг в предстоящите месеци - според финансовия хороскоп януари и февруари съвсем няма да донесат стабилна перспектива. Изобщо задръстени сме от информация за собственото си потребление като телефонна памет с актуалните за тези дни баналности. Но както обикновено най-важното липсва в отчетите – какви подаръци и уважение получи Рожденикът. Нали в крайна сметка той беше звездата на Коледа и заради него бяхме поканени на най-масово празнувания рожден ден в света. Или, за да има Коледа, става все по-малко необходимо някой да се е родил като повод.

Поради техническа невъзможност да попитаме лично Рожденика – доволен ли е останал от тазгодишното си 2011-то парти, би трябвало да чакаме равносметката от историческите супервайзъри на традиционния купон. Църквата би трябвало да има нещо като коледен индекс „Христос”, който се формира от човекопотока и от средния му престой в храмовете, както и от броя на запалените вътре свещи. Не е самата представителност, но би било нелош ориентир за смисъла на празника. Клишето за коледното дерби между материалното и духовното значително ще се конкретизира при сравнение между прекараните минути на опашка за свещи и на опашка в голямата търговска верига с пълна количка. Между времето за търсене на паркомясто пред най-близкия мол и пред най-близкия храм. Както и между часовете, които се отделят за избор на подаръци и за избор на приоритети, които да залегнат в сценария на личната молитва.

Църквата, която преживя тежки имиджови пости, можеше след тях да промотира индекса „Христос”. Можеше да разкрие голямата си данъчна тайна, пред която Тайната вечеря прилича на пъзел за 3-годишни с 12 парчета, и да декларира коледния си оборот от продажбата да свещи. По статистиката за килограмите пържоли, които сме купували миналата година и тази, както и по данните за продажба на бяла техника спрямо китайската електроника – можем да се ориентираме за тенденциите в материалната Коледа. За другия й вариант обаче имаме нужда от отчета на официалната свещоливница. И никой да не спори, че това не е реален показател, тъй като Рожденикът е вътре във всеки от нас и не е задължително да бъде демонстративно разхождан по разните му там литургии, както и да му бъде пален огън на специално място. Ако е така, значи няма особен смисъл от съществуването на специалните места нито от организаторите на литургии. Няма смисъл и от претенциите, че някакъв празник бил нещо повече от повод за ядене и пиене.

Дори да сме се държали изключително свински и като изтървани чревоугодници на последното парти, трудно ще го осъзнаем. Липсват ни критерии за сравнение, чието занижаване евентуално да ни причини гузност или леко засрамване. Дали заради овчарското стечение на обстоятелствата при появата на Рожденика, но овчият синдром сериозно се проявява на партитата му. Всички поканени знаят, че останалите ще купят подаръци, и за не се делят от стадото, и те купуват. Иначе ще се получи неудобно и ще изглеждат като черни овце. За да си спестят евентуалния срам, те се приобщават към празника в материалния му вариант. За приобщаване и към духовния също имат нужда от подобен мотив. Например, ако знаят, че по-голяма част от стадото, преди да седне на масата, се отбива на празнична служба, вероятно и те ще наминат. Откъде обаче да знаят, след като за отбиващата се част няма статистика. Има постпразнична статистика колко прасета са изклани, но не и колко свещи са били запалени. Въпреки че свещите би трябвало да са по-лесни за смятане от прасетата.

Заради църковен мързел, заради други по-важни в момента църковни проблеми, заради тънки счетоводни сметки или заради обикновена ретроградност нямаме индекс „Христос”, затова и тази Коледа ще отиде в историята единствено с данни за материално потребление. Христос може и да не е за ядене и пиене, но супервайзърите на рождените му дни не могат да организират по-различно парти. Нито имат авторитета да направят лека забележка на празнуващите – стига сте се насирали, а станете за малко от масата и отидете да уважите онзи, който ви даде повода така да се насерете. Поне следващия път гледайте да го направите, защото този вече се осрахте. Както винаги, както обикновено и както си знаете.

в-к “Новинар” 29.12.2011

Публикувано в Новинар, Черно PRавославие | Няма коментари »

На протест за прасе – или когато чалгата срещне друга чалга

Да сложиш белите си дрехи, да се омажеш със студентски алкохол и да гониш мазно дискотечно прасе – това ми идва в повече. Също както и да облечеш сърдито настроение и да го закараш на протест срещу свинския ентъртеймънт. Съвсем не са две различни култури, а една и съща чалга. Ако те вбесяват селските млади хора, това не те прави автоматично сърдит млад човек. Както и не те присъединява автоматично към обобщението на Протестиращия човек, станал личност на годината. Да изпратим същата година със свинска революция, би било доста нескопосано погребение. Би трябвало да имаме по-важни работи за довършване от спускането на обществена енергия в трапа. Много по-важни от изкореняването на селски атавизми в дискотека чрез избиване на робски комплекси на площада.

Във Facebook – световната медия на Протестиращия човек, разстроените от съдбата на едно нещастно bg прасе се организират на протест в негова памет, което отвсякъде си е доста разстройващо. Не мога да не уважавам нито да се бъркам в чувствата им - всеки има лични емоционални приоритети и различно е предразположен от какво и за кого да му става по-мъчно. Но превръщането на непрежалимата свинска загуба в кауза – това трябва да означава, че сме напреднали много в толерантността. И че сме стигнали вече нивото, когато дори мъртвите животни се превръщат в продуценти на сърдито гражданско общество.

Теоретично е възможно, но на практика – заради прескочените исторически етапи на съзряването, се получава нещо, страшно приличащо на първа братовчедка на чалгата. Нейното име е Толерастия, а родословното й дърво започва от леглото, в което толерантността забременяла след групов секс с потомствени роби. И първата й работа, след като родила, била да поиска затвор за оня чалга „изруд” и „олигуфрен” с прасето, заради когото се срамувала, че е българка. Толкова се срамувала, че чак бойкотирала книжовния език на племето.

Ако направите свинския си протест на срама, веднага след него ще се наложи да направите Протестиращата чалга личност на локалната година. Медиите задължително ще ви отразят. Там, където Протестиращият печели глобални класации, важи правилото, че онова, което не е показано по телевизията, не се е случило. На територията на чалга протестите регламентът е – дори нещо да не се е случило, телевизията ще го покаже. Дори свинската панихида да събере по-малко опечалени и сърдити отколкото помена на клошар за 9 месеца от смъртта му – пак ще се видите в новините довечера. Какъв обаче ще бъде смисълът от всичко – трудно ще намерите кой да ви го диагностицира. Диагнозата на чалга протеста по bg е, че няма диагноза. Има само собствен химн, в който се пее „вървях един следобед без цел и посока”.

В годината, в която Протестиращият сваляше десетилетни режими, Чалга протестиращият не успя да свали даже цената на бензина. Имаше желание, но за сметка на логиката. Вместо да не зарежда и за стотинка, той вдигна оборота на бензиностанциите. После за няколко месеца направи срещу шистовия газ повече протести на глава на населението, отколкото глави от населението взеха участие в тях. Населението просто не беше готово, защото няма елементарна газова култура. Иначе само щеше да се събере и поне да изпочупи прозорците на оня зам.-министър, който като последния неграмотен циганин подписвал договори с „Газпром”, без да ги чете. Името му е Валентин Иванов, но едва ли населението си го спомня. Иначе всеки ден щеше да го кълне с децата му, че и дребната далавера е далавера, но не трябва да се смесва с геополитиката. Такъв да го наречеш „олигуфрен” или още по-силното – „улигуфрен”, и да му искаш ефективна присъда за свинщината – едва ли ще сбъркаш. Но докато не го направиш, просто няма как да се изкачиш по стълбите на следващия етаж, където животът на прасетата става все по-ценен. А жертвоприношенията им към бог Чалга имат потенциал да разсърдят достатъчно хора, които да напълнят улицата.

Някога ще дойде и този ден, но пътят до него е естествен и изключва използването на асансьор за по-бързо придвижване. Иначе ще се получи ръкопашен бой между две чалга течения – на свинския ентъртеймънт и на съпротивата срещу него. А големият победител все ще се казва Чалга, която все ще изглежда попрекалила в настроенията – и когато се забавлява, и когато се сърди.

в-к “Новинар” 22.12.2011

Публикувано в Без категория | Няма коментари »

Мръсна работа за две Българии

Бюрокрацията никога не е била толкова симпатична. Кой го измисли, така ли го замисли - важното е, че не можеш да си изкараш лична карта, посочвайки незаконна къща за адресна регистрация. А без лична карта не можеш да вземеш социалните си помощи. Ако се използва появилата се след Катуница теза за разделението – това е коледният подарък на едната България за другата. Досега само другата правеше подаръци целогодишно и дългогодишно, накрая и тя да дочака нещо скромно за жеста. Реално тя нищо не получава, но все нещо може да си спести, което си е един вид получаване.

След като цял живот си прекарал в незаконна къща, построена в незаконен квартал, в който почти никой не работи законно – да ти откажат издаването на документ, е най-малкото, с което можеш да се разминеш. Могат да те глобят, да ти съборят построеното, да те накарат с много задна дата да си платиш сметките за имота, а ако нямаш пари - да ти пратят съдия-изпълнител. Който да опише цялото ти имущество, състоящо се от кон, каруца, сателитна чиния и плазма, а после да го обяви на търг. Бюрокрацията обаче не стига до крайности, тя само отказва да прави лични карти без нотариален акт. Изглежда малко, но означава много. Без лични карти не могат да се получават социални помощи, а без тях едната България не просто не може да преживее – тя не знае как по друг начин да живее. Не е сигурно, че ще се научи, като бъде лишена от единствения си легален доход, но не пречи да се експериментира. Още повече, че няма кой знае колко конкретни и политически коректни идеи – как да й бъде създадена мотивация, за да заживее по правилата на съседната България.

На хора, които са пребивавали незаконно, почти не са се занимавали с нищо законно и не са давали дори стотинки за законни данъци и такси – как да им обясниш ползата от общите правила и тяхното спазване. Може да започнеш от теорията на Дарвин и еволюционните свойства на труда. Но може и с бюрократичен креатив да им спреш парите и те сами да направят това откритие. В началото ще мрънкат и ще изглеждат нелепо, тъй като при цялата си житейска незаконност ще се оплакват именно от законите. Но с много търпение някой ден може да премахнат оградата между двете държави в държавата. Те и в момента се опитват да го направят, но само защото могат да вземат някой лев от метала на оградата.

Докато в едната България вече искат нотариален акт, по същото време в другата искат повече стаж за пенсия. По-вероятно е съвпадението да се получава заради случайност, но по-полезно е да се обяснява, че е замислено като компенсация. И че когато на едни хора им се променят правилата, справедливо е и при съседите им по държава в държавата също нещо да се случи. Може да е закъсняло, може да е малко, може да е съвсем от нулата, но все някога и все отнякъде се започва. Също както се започва с вдигането на  пенсионната възраст с няколко месеца. За увеличаването правителството може да твърди, че върши мръсната политическа работа на следващите след него, но с това мръсната работа съвсем няма да свърши.

Обединена България има най-мръсната икономика във все още обединена Европа. И ще бъде успех, ако и в бъдеще запази последното си място. Иначе трябва да изпадне от класацията, тъй като просто няма да има икономика. Нейното качество зависи от качеството на работната ръка, което в едната България е отчайващо до степен на национално самоубийство. И понеже в тази България населението се увеличава за сметка на жителите в другата – неговият трудов потенциал ще има все по-голямо значение за пенсионната система. За да се крепи някак тя, всеки чифт ръце ще бъде крайно нужен. Ползата от което няма да бъде голяма, но ще бъде мръсна. Работа ще има, но само ако е толкова мръсна, че в други по-чистоплътни държави не искат да се цапат с нея.

Трябва ви жива сонда, която може да добива шистов газ с голи ръце и да го транспортира с дробовете си – заповядайте в обединена България, където не само ще намерите, но и ще избирате. При нас е пълно с пролетариат, който би се прехранвал и със събирането на радиоактивни отпадъци, стига да му ги изкупуват за вторични суровини. По принцип той може да бъде обявен за биологичен вид, незасегнат от човешката еволюция. Но на първо време е достатъчно да не му дава документ за самоличност заедно с всички произтичащи от това граждански и социални екстри. Този път бюрокрацията трябва да победи, защото има за вършене мръсна, но задължителна работа. А ако на някого му се наложи да умира от глад и студ заради законно непреведени социални помощи – да го направи или да научи правилата, които важат в съседната България.

в-к “Новинар” 15.12.2011

Публикувано в Новинар | Няма коментари »

Футболистът ББ, който не стана машина за пари

На друго място и по същото време централният нападател Бойко Борисов щеше да бъде машина за пари. А избирането му за футболист на футболистите – безплатна имиджова екстра, увеличаваща приходите. На никого обаче не му е до това, защото имаме нов повод за безплатни смесени чувства. От тях също могат да бъдат правени пари – например харесваш ББ и си купуваш негова футболна фланелка. Или не го харесваш, но пак си я купуваш, за да я изгориш демонстративно на някой от протестите.

Мърчандайзингът обаче още не е изобретен по тези земи, фланелки не се продават, което пък е повод да въздъхнем – Боже, колко е безсмислено всичко. И футболът ни, и икономиката му, и анкетите му, и всичките ни класации по принцип. Едни хора се награждават, целуват се по устата, после отиват на банкет, а на сутринта им е лошо. Тези, на които им е лошо, защото не са били поканени на банкета, пишат декларации и се съмняват в технологията, определяща наградените. И така се изчерпва целият смисъл да станеш „Еди-какъв си на годината”.

В свободното си време премиерът на една държава играе за отбор от трето ниво на местния футбол. Само по себе си това е маркетингова атракция, която трябва да се види. На стадиона започва да идва повече публика, която със себе си носи и повече пари. Клубът се радва на зрителски интерес и вдига цените на билетите. Пуска в продажба фланелки с името и всякакви сувенири с лика на комерсиалната си звезда. Въпреки че играе в ниските дивизии, привлича спонсори и не просто продава телевизионните си права, а сключва много добра сделка. Завърша годината с неочаквано добра печалба и ако не може да побере увеличаващите се зрители, мисли за разширяване на стадиона – повече публика ще означава и повече пари. А повече пари ще означават и по-добри играчи, и по-добро класиране, и по-горна дивизия. Което след себе си ще води още повече публика, ще продава повече фланелки, а TV правата ще станат още по-скъпи. Появява се възможност те да бъдат пласирани даже на чужди пазари, на които друг български мач скоро няма изгледи да се излъчи. Медиите на тези пазари току-що са съобщили, че премиерът на една държава играе в малък клуб и е бил избран за най-добър футболист. Щом са го съобщили, значи е интересно. А щом е интересно, дори и с нелепостта си, значи може да бъде продадено.

Да имаш в малкия си отбор действащ премиер и на всичкото отгоре той да спечели националната класация, превръщайки се в медийна тема № 1. Мамка му, на този отбор трябва да му бъде забранено в следващите поне 10 години да пише писма до Дядо Коледа. Ще е върхът на нахалството - след като си получил такъв подарък, да искаш още нещо толкова скоро. Който се съмнява, може да напише писмо до произволно избран собственик на английски аматьорски клуб – Сър, бихте ли разменили единия си бъбрек, за да видите Дейвид Камерън по екип на вашия стадион. А после да очаква отговор – Що за глупав въпрос, с удоволствие бих го направил, защото с парите, които ще спечеля, ще мога да си напазарувам поне три нови бъбрека, а ще останат достатъчно и за нова спортна кола.
Така биха се случили нещата на друго икономически логично място, например английско. Там екзотиката от високо държавно ниво, играеща футбол на ниско ниво, би се превърнала в машина за пари. А тук на нея се гледа като на непознато чудо на маркетинговата техника. И никой не се сеща да потърси проклетото копче, за да я задейства. Всички са я наобиколили, чешат се по главите и са крайно объркани какво да мислят. Егати футбола, след като премиерът е най-добрият в него. Егати премиера, след като е най-добър и във футбола. Егати държавата, след като това е най-голямата й тема. Или егати националното чувство за хумор, след като всичко това може да се случи. А всъщност в случването няма нищо ненормално.
След като футболът ни прилича на попфолк, нормално е в годишната му класация да победи чалгата под някаква форма. След като тези, които ходят на мачове, се наричат фенове. След като тези, които играят в мачовете, се наричат футболисти. След като местата, на които се играят тези мачове, се наричат стадиони. И след като съмнителни президенти се наричат благодетели и меценати – какво по-нормално тогава футболистът на футболистите да се нарича Бойко Борисов. Когато нещата по принцип са сбъркани, то тогава всяка сбърканост е нормалност. Там, където лайното е норма, да правиш пънк, е трудна и направо невъзможна работа. И дори в тройката за най-добър да сложиш Бербатов между двама аматьори – пак не е сигурно, че жестът ще бъде разбран. Още повече, че е крайно съмнително дали след толкова кючеци произвеждащите bg футбол са способни да разберат нещо по-сложно от пост на манекенка във Facebook.  Както и че произвеждащите от политиците си поп култура са способни да обяснят  защо всъщност го правят, след като и без това после ще се оплакват как са ги изиграли.

в-к “Новинар” 08.12.2011

Публикувано в Новинар | Няма коментари »

Обикновените „Дай пари” хора

Тези дни извънредно лошите новини пристигат със Симеон Дянков, но въпреки цялата му високопоставеност той едва ли ще спечели анкетата на обикновените хора за най-достоверен източник на годината. Няма пари, казва финансовият министър, но чак дотолкова да няма, просто не е възможно, мислят си обикновените. Които при запознаване задължително акцентират с лек патос върху произхода си – Приятно ни е, ние сме народът, ние сме обикновени, какво ще направите за нас. А Дянков ги разочарова, че нищо не може да се направи, защото няма пари. И тогава гордите от обикновеността си започват да правят стачки и протести. Просто няма какво друго да правят, защото, след като си обикновен – означава, че не само така живееш, но вероятно и така разсъждаваш. Както и че ще имаш сериозни трудности при всеки опит за по-абстрактно мислене.

От хора, неразбиращи принципите, по които функционира една държава, е повече от безнадеждно да се очаква, че могат да се справят на по-горно абстрактно ниво. Когато например същата държава бъде замесена в по-мащабен контекст като еврозоната. Безнадеждно е да се очаква обикновените да седнат и да помислят защо няма пари, откъде и как могат да се появят. Напротив, те ще питат държавата как така да няма пари, особено пък за нас. Пари може да няма поравно за всички, но те ще питат единствено за себе си. Обикновените обикновено така правят – всеки сам се спасява, докато накрая всички не загазят еднакво.

Така правеше и лекарят от ТЕЛК, който пенсионираше фалшиви инвалиди. Вземаше безразборно подкупи, за да купи на децата апартаменти, за себе си – кола, а любовницата да заведе на курорт – и накрая се оказа, че броят на инвалидите в държавата е по-голям от общия брой на човешките ни загуби в няколкото поредни войни преди век. Тези пенсии сега трябва да се плащат солидарно, защото лекарите се спасяваха сами. Ако бяха поискали официално парите за подкупи – щеше да ни излезе много по-евтино. Щяхме да им дадем сумата веднъж, да не я усетим и да забравим. Вместо сега всеки месец да финансираме на едро обикновената алчност на дребно. Тя помогна толкова много за дефицита в системата, че на системата вече й се налага да промени възрастта за пенсиониране. До това се стигна именно заради липсата на елементарна абстрактна мисъл – че когато се опитваш да се оправяш сам, има опасност да затриеш всички.

Заради псевдоиндивидуализма на обикновения човек отдавна се намираме в положение на негласна гражданска война, която сме прекалено лицемерни да признаем, че водим. Твърдим, че воюваме срещу държавата, а всъщност го правим помежду си. Срещу кого точно стачкуват железничари, фермери и синдикати, ако не срещу всички останали. Те обаче не отиват при данъкоплатците, за да им кажат – вижте какво, от утре ще плащате по-големи данъци, за да покривате по-големите загуби на БДЖ. Освен това започвате да произвеждате повече, за да стигат парите за земеделски субсидии, както и да работите с удължено време, защото и за пенсиите няма достатъчно пари. Вместо това протестиращите отиват при властта и й казват „Дай пари”. Тя твърди, че няма, но те не й вярват. Те просто искат да се спасят поединично, както са го правили досега. А най-малко се притесняват, че могат да оставят нахално впечатление. За да бъде оставено то – все пак също е нужно минимално количество абстрактна мисъл.

В крайна сметка голямата цел на стачките от последните дни е едни браншове, на които досега данъкоплатците са помагали, да запазят дотациите и екстрите си. Хората в тези браншове твърдят, че са обикновени, но се държат с останалите като аристократи с домашната прислуга. Тя трябва да изпълнява завинаги желанията им и да чисти след тях, за да не би случайно да слязат от влака и да се качат на трактор. Но нали пряко никой нищо не иска от джоба на другия, а се минава през посредника Държава - затова и мащабите на нахалството са трудни за осъзнаване. Точно толкова, колкото трудни за осъзнаване са и механизмите, по които функционира онова нещо, наречено Държава. И докато тези принципи не станат по-достъпни за по-голяма част от населението, то ще продължи да си играе на граждански войни. А на паметната плоча за жертвите от тях ще пише – тук почиват обикновени хора, които цял живот не можаха да проумеят обикновените неща и накрая си умряха като обикновени глупаци. Но поне го направиха щастливо, без да се притесняват от разните му там лоши новини в глобален мащаб.

в-к “Новинар” 01.12.2011

Публикувано в Новинар | Няма коментари »

Старият ни задник ще плати за нечовешките права

Докато синдикатите се надъхваха за поредната пенсионна контрареформа, една клошарка от Лом намери поредното си дете мъртво. Родила го преди 5 месеца, но се върнала веднага на работа по казаните. Прибрала се след поредната нощна смяна, а вкъщи я чакал малък труп без родителски надзор. Тази жена има още 5 деца, нито един мъж и ефективна присъда. Скоро ще влезе в затвора, а децата й ще влязат в общия ни джоб. Ако сме прагматични циници, ще кажем – добре поне, че са с едно по-малко.

Последното обаче, с което можем да се самоизтъкнем, е прагматичността. Иначе щяхме да направим голямата стачка преди два месеца, веднага след Катуница. А не тогава като сектанти да повтаряме – пази, Боже, някой да не направи политика от събитията. Те можеха да послужат за образователни, за икономически, за трудово-възпитателни реформи, но голямата концентрация падна върху това - за какво не трябва да се използват. Толкова типично за българското ноу-хау – единственото нещо, което то знае със сигурност, е „как тази работа няма да стане”. Но няма и идея как нещата могат да се получат, тъй като не му остава време да я роди. Всяка минута му е заета с измисляне на нов скепсис като аргументация на провала.

Българското ноу-хау сега казва – тази работа с вдигането на възрастта няма да стане. И не вижда никаква причинно-следствена връзка между пенсионния дефицит и клошарката, намерила семенна течност за един труп и 5 живи деца. Откъде-накъде ще има връзка, след като никой не би заложил и цент, че децата ще имат по-различна съдба от майка си – че ще започнат работа с осигуровки, ще плащат данъци, евентуално ще членуват в някой синдикат. Откъде-накъде ще има връзка това, че колкото повече се изкачваме в класацията за малолетна бременност, толкова повече затъваме в ранглистата за най-мръсна европейска икономика. Хора, които живеят просто и на мръсно, няма как да работят сложно и на чисто. Даже би било малко чудо, ако въобще ги наемат някъде. Но понеже бяхме прекалено слепи да свържем нещата – сега трябва да започнем да изплащаме цената им. Човешките права дори когато приличаха на нечовешки, ни бяха скъпи - затова пък трудът ни ще бъде евтин и ще продължи до късно.

Житейският ни либерализъм – да развъждаме мъртвородени данъкоплатци, ще излезе през стария ни задник, който, ако не работи – ще трябва да умре. Или ще работи, докато умре. Както го предпочитате, но е едно и също, защото пари за по-ранни пенсии няма. За сметка на това има млада, здрава и права потенциална работна ръка, която стои неизползвана, защото е неизползваема. И може да произвежда единствено деца на килограм и житейски аутсайдери на тон, докато синдикатите произвеждат стачка. Те дори не дават признаци, че знаят срещу какво стачкуват – оплакват се от някакъв социален диалог, който бил взривен, а не забелязват хилядите терористи на системата, залагащи й първобитни асоциални бомби.

Сами си направихме работата по-дълга и по-трудна за пенсиониране. Докато гърците харчеха повече пари, отколкото изкарваха – при нас някои жени изкарваха от утробите си повече деца, отколкото можеха да похарчат за тях. И в крайна сметка оставиха на икономиката цели малформирани поколения без нито една работна ръка или пък с две леви. Политическата коректност позволяваше да се тревожим за финансовата страна на старините си от демографска гледна точка. Но не и да се съмняваме, че отрицателният прираст всъщност е много по-отрицателен, защото не отчита мъртвородените данъкоплатци. Тези, които ще се появят на черен свят, ще поядат, ще посерат и ще си отидат, без да са оставили нито лев в общия пенсионен фонд. Тези, които направиха настъпването на по-дългия работен ден неизбежно. Сега да се правим на неприятно изненадани и на неразбиращи връзката между общите пари и клошарката с няколко деца – трябва или да сме глупаци, или лицемери.

Истинската стачка срещу вдигането на възрастта беше след Катуница. Когато децата и внуците на първите, които ще закъснеят след работа, излязоха на улицата, за да поискат интегриране, дори и принудително, на неинтегруемата работна ръка. Но останаха самотни, полицията ги разгони и те се прибраха вкъщи с етикета на лумпени. Хубаво, но ако сега контрареформаторите победят - от същите лумпени ще се очаква да запълват все по-голямата дупка в системата. Не че децата на клошарката са бавноразвиващи – но към тях няма такива големи очаквания. Нещо ни говори, че с тях тази работа няма да стане, както не е ставала и досега.

в-к “Новинар” 24.11.2011

Публикувано в Новинар | Няма коментари »

Стоичков и псевдоаристократите

Книжовният български език е големият губещ от невероятните приключения на Стоичков в света на науката. Понеже щеше да е сериозно обогатен, ако Голямата уста и този път беше говорила естествено. Обзалагам се на месец от живота си какво щеше да се случи на всекиго, ако преди месец беше нарекъл Стоичков „впечатляващо неук и необразован”. Щеше да се случи нещо толкова впечатляващо и с такава образователна цел, че бих затрил още един месец, за да присъствам на живо на вербалното парти.

Какво толкова стана със Стоичков – такъв, какъвто го познаваме, че с гнева му се размина човекът, изкарал го не обикновен, а впечатляващ тъпанар. Тъпанар на тъпанарите – та това си заслужава не лайняна буря, а цял ураган от спонтанни ругатни, които обаче не чухме от Голямата уста. Тя вероятно се е засегнала от квалификациите, но го направи прекалено леко и необичайно тихо. Сякаш леко се срамува да ни запознае с новия си възпитан имидж и затова говори в децибели по-тихо. А можеше да се разприказва, да се разкрещи, да глътне мегафон, тъй като обидата позволява да й бъде отговорено и с най-крайната каруцарска сеч на най-висок глас. Понеже е толкова вбесяваща, колкото вбесяващи могат да бъдат само местните псевдоинтелектуални елити с техните претенции за превъзходство.

В какво точно се състои скапаното им превъзходство - никой не разбира, но всички трябва да го приемат като даденост. Трябва също всеки път да се става на крака в присъствието на елитите, но и да не бъдат доближавани много, защото липсата на ясна дистанция ще оскърби аристократичното им достойнство. И те могат да се почувстват като истински барони, заварили в любимия клуб собствения си градинар със смокинг под наем. Така, както се почувства един доцент при гледката на Стоичков с тога.

Трябва да приемем, че доцентът Цветозар Томов е от висшето интелектуално общество и точка. Въпреки че можем да попитаме – как човек, произвел в последно време повече субективни политически оценки, отколкото обективни социологически проучвания, все още успява да запази титлата си на социолог точно заради която му се полага и запазеното VIP място. Можем да попитаме, но не е сигурно, че ще получим отговор – аристокрацията намира под достойнството си да обяснява защо е аристокрация. И отново трябва да приемем, че й е крайно обидно да попада в компанията на впечатляващо неука и необразована пасмина.

Какъвто и да е интелектът, каквото и да е образованието, какъвто и да е дори характерът му – Стоичков заслужава повече колективна охрана на достойнството си. Освен, разбира се, в случаите, когато той не накърни нечие. Голямата уста е предизвиквала и забърквала толкова големи каши, че е цяло смотано чудо как никой досега не намери повод да се засегне на чест. И когато нещата изглеждаха поовладени, когато Стоичков облече новите си докторски дрехи – точно тогава се появиха оскърбени и унижени от него. Но не от друго, а от самото му присъствие. И това, ако не са псевдоаристократични клубни комплекси – трябва да са топли селски чувства към случайно наминал другоселец през нашата кръчма.

Дори в действителност Стоичков да е впечатляващ случай в историята на науката, трябва да пазим разкритието в най-голяма тайна и възможно най-дълго време. Защото, ако е вярно клишето за най-разпознаваемото рекламно bg лице – нямаме никакъв интерес това лице да е с тъпи черти. И за да го осъзнаеш, не е нужно да членуваш в измисленото интелектуално общество. Направената от него мозъчна ревизия съвсем не е най-големият грях към колективно неопазеното достойнство на Стоичков. Далеч по-свинско е да му вменяваш, че е получил някакво почетно звание единствено защото е близък с властта. Сякаш не става въпрос за същия човек, за когото говорим, а за обикновен партиен кариерист и натегач. Това вече дори не е псевдоаристократично, а е само крайно вбесяващо.

Като най-голям късмет за местните превзети елити трябва да минава стечението, че не са се завъдили в стара монархия със стари традиции. И затова никога не са преживели унижението да видят как кралицата раздава благороднически титли „сър” на червендалести докерски синове. Чийто речник съдържа достатъчен езиков запас с хамалски корени, за да не умира никой от лингвистично удоволствие, когато се наложи да го чуе след слабо първо полувреме. Бих опропастил още един месец от живота си, за да воайорствам как английският Цветозар Томов държи благородническо рицарска сметка на току-що произведения в „сър” Алекс Фъргюсън. И как зачервеният шотландец включва прословутия си сешоар – така неговите футболисти наричат състоянието му на грандиозен яд, когато се приближава на сантиметри от лицата им, за да усетят отблизо комбинацията от мили думи, слюнка и движение на мокри въздушни маси. Нещо подобно в посока към измислените елити се очакваше и от Стоичков, но старият разбойник най-неочаквано се оказа с нови академични обноски. Ще ми липсва Голямата уста, която бих заменил срещу всички досадници с досадни аристократични претенции за превъзходство.

в-к “Новинар” 17.11.2011

Виж също Пич, защо те бият пред жена ти

Публикувано в Новинар | Няма коментари »

Мумиите, мумиите – те да са живи

Бавна наука, която още не е открила календара, и бавни влакове, които се движат с години закъснение. И Хачо Бояджиев не можеше да направи толкова сполучлив кастинг за празничната ноемврийска програма. Какво по-хубаво за датата 10-ти от протест на БАН, комбиниран със стачка на БДЖ. Две оцелели мумии на шумни динозаври от минали години, тръгнали по едно и също календарно време на поход срещу историческото време. За да е по-лесно така на всички останали да осъзнаят кое време е станало. През него те остаряха и неизбежно се промениха, а динозаврите останаха някак консервирани, както им се получава на талантливите алкохолици. Дори не се превърнаха в консерватори, а си останаха нещо като почетен караул на Старото. То е целият им живот и неговото отнемане в известен смисъл наистина ги убива, какъвто плакат заедно носят старши научни сътрудници и железничари с дълъг стаж.

Без някой да се обижда, очакваше се, че общият коефициент на интелигентност в БАН е по-голям от този в БДЖ. Без някой да се обижда - разлика обаче няма. Има само един и същ спомен за доброто старо време с гарантирани пари и колективен бойкот да се мине на следващото ниво. В което, за да съществуваш, би трябвало да разчиташ повече на себе си. А не да си безгрижен, че каквото и да правиш, както и да го правиш – държавата все ще даде някаква цена за продукта ти и ще покрие загубите ти. Хората, които работят малко, но за сметка на това неефективно, живеят скъпо и смятат, че някой трябва да им поеме разходите - тези дни се наричат гърци. И нека този имидж остане само за тях, а не да се дели с местните мумии.

На по-развитите места, обитавани от по-развити нации, бързите мозъци обикновено измислят бързи неща като бързи влакове. А БАН и БДЖ не измислиха нищо ново, само заимстваха старата национална идея за стачка в името на антипрогреса. Така ни се получават най-често на нас стачките – повече „против” реформите и много рядко „за”.

„Когато се отказваш от традициите, знаеш какво ще загубиш, но не знаеш какво ще спечелиш.” Има такава сицилианска народна логика, върху която е построена и концепцията за мафията като организация със строги, железни и непроменящи се през вековете правила. В български превод тази логика звучи като „По-добре стар батак, иначе може да се получи неясно какъв нов бардак.” По-добре това, с което сме свикнали, дори да е скапано и неработещо. По-добре, отколкото да пробваме с нещо ново. То може и да звучи логично, но по нашите земи логиката никога не е била гаранция, че нещата ще се получат. Затова и страхът се използва като местен синоним на реформа.

Ако можем нищо да не променяме, най-много козметично да я ъпгрейтнем, но като цяло системата да си продължи постарому. Тя може да работи зле, но винаги може да стане и по-зле. Тя може да не ни харесва, но не е сигурно, че ще се влюбим в нея след ремонта й. Недоброто старо, но изпитано, е за предпочитане пред всички добри намерения на недоказалото се ново. Това даже не е традиционализъм, а абсолютен антипрогрес, известен в народопсихологията ни като „колебанията на дребния собственик”. Собственикът на дребна заплата, колкото и да е дребна тя, не иска да рискува. Не иска да се колебае в избора да работи както и да е, но с гарантирана прехрана, вместо да работи по-добре и заплатата да стига за вечеря в ресторант. Сигурното е най-сигурно - такава е логиката на некрофилите, които продължават да разравят гроба на историческото време и да правят с трупа му нещо неприлично, но пък с неподправена любов.

Та какво по-хубаво от протест на БАН и стачка на БДЖ за 10 ноември. Как по-добре да се онагледи историята, ако не с полуживи, полумумифицирани примери от нея. Един модел като цяло е умрял, но на места са успели да го консервират. И сега го развеждат като панаирджийски динозавър пред данъкоплатците, чиято носталгия евентуално трябва да ги накара да пръснат пари за вечен спомен от едно минало време. Годините може да минават бързо, но някои неща като наука и влакове си остават все толкова бавни.

в-к “Новинар” 10.11.2011

Публикувано в Новинар | Няма коментари »

Станишев, който подобри рекорда на Боевски

Ако БСП загуби още едни избори, вероятно на ушите ни ще се наложи да понесат най-лошото в областта на лицемерието. То ще звучи като автореклама на най-патриотичната партия с исторически традиции в опазването на националните интереси, най-вече от съветски и руски натиск. Традиции, със сигурност започнали от първия учител Димитров, понеже той е пръв във всичко. Този път чухме, че БСП защитава демокрацията. А за следващия не остава друго, освен да се направи последната крачка към върха на лицемерието и самоотричането.

Актуалният национален рекорд по глупост, поставен от Гълъбин Боевски, най-малкото се нуждаеше от технологично време за подобряване. Да те хванат на летището с толкова килограми бело, скрито между бельото, четката за зъби, самобръсначката и останалите улики, че мозъкът ти сече като бръснач – това може да мине и за издънка поради самонадеяна непредпазливост. Но алибито ти да бъде, че куфарите са били фабрично натъпкани с кокаин и така са ти ги пробутали в магазина – това си е за олимпийска титла по нелепост. Даже си е косвен повод за присъждане на титлата „доцент” на Валери Божинов. Чийто бърз спортен ум също не лъже, но в сравнение с бръснача на мистър Кокаин е почти академична класа.

На БСП и най-вече на лидера й Станишев обаче им бяха нужни само няколко дни да вдигнат по-голям коефициент на интелигентност от Боевски в състезанието „как да използваме умствения си багаж, когато в ръчния ни открият нещо съмнително”. Връща се Станишев след изборите и при проверка на куфарите му се оказва, че те са с двойно дъно за тайно пренасяне на демокрация. Всички са здраво изненадани, защото от лидера на точно тази партия никой не е очаквал да се занимава с точно такава контрабанда. Питат го – как това попадна в историческия ви багаж. А той отговаря, че куфарите така са си били. Партията ги купила при една подмяна на гардероба си преди 22 години и се оказало, че те отвътре били тапицирани с демокрация. С каквато ничии други партийни куфари не били по-пълни. И това ако не е най-краткият виц, трябва да е най-протяжното сбогуване със здравия разум.

Преброяването на последната бюлетина би трябвало да е изходната точка за завръщане към нормалния разсъдък, понасящ качествени и количествени изменения от всяка кампания и получените резултати. След края на изборите за известно време би трябвало никой да няма основателни причини за удължаване на престоя си в света на умопомрачителните рекорди. Защото се получава малко неудобно какво да мислим – българската политика ли я докара дотам, или Българската социалистическа партия я докара дотам, че БСП да се позиционира като пръв учител по демокрация. Вярно е, че електоратът многократно се е доказвал с притежанието на елементарна памет, но и при подценяването му трябва да има известни граници.

Малко неудобно се получава и да изтъкваш, че за твоя кандидат за президент е гласувал най-смелият, най-свободният и най-демократично мислещият електорат. Неудобно не заради друго, а защото желаният партиен профил сериозно се разминава със социологическия. Според който двойката Калфин-Данаилов побеждава конкурентите Плевнелиев-Попова единствено във възрастовата група  над 60 години, в социалните групи – безработни, домакини и пенсионери, печели в селата, печели при избирателите с основно и по-ниско образование, взема 2/3 и повече от гласовете на циганите и етническите турци. Да се опитваш да вменяваш всичко Най на тези мотори на частичната победа, част от които не могат да мислят не само свободно, но и изобщо – просто няма по-голям риск да надминеш по нелепост някой, попаднал на бразилско летище с нови куфари с фабрични кокаинови дефекти.

Обективната класация за хора, натресли се на неподходящо място и използвали неподходящи обяснение, заслужава в нея да се намери място и за Лютви Местан. Който отишъл при Първанов на следващия ден след изборите да си говорят за всичко друго, само не и за тях, но го срещнали с Борисов. И най-умното, за което се сетил Местан, е да поиска от премиера извинение за неловкостта на ситуацията. Все едно Боевски да поиска деветте кила да му се извинят, че са му създали неудобства. А ние да си отдъхнем, че въобще няма поводи за конспиративни съмнения – само е станало глупаво недоразумение. В никакъв случай нямаме претенциите на световна интелектуална сила, но някои неща идват прекалено елементарни дори за нашето ниво.

в-к “Новинар” 03.11.2011

Публикувано в Новинар | Няма коментари »