Калин Руменов

Таборът отива на сметището, близко е до небето

Ако човек е това, което яде – прехранващите се с истински боклук би трябвало да се наричат боклуци. Но нищо чудно да има по-коректна квалификация за онези хуманитарни катастрофи, чакащи на градското сметище в Харманли камиона с бракувани от наводнението хранителни стоки. Той дори не успява да разтовари, тъй като всичко се поема още във въздуха от нетърпеливите ръце. И още на сметището започва да се яде, пие и вика „Наздраве, кой каза наздраве”.

Подобна свинска гледка имаше във филма „Името на розата”. Манастирските клисари хвърляха отвисоко животински карантии, а долу средновековната биомаса се избиваше за тях. Славни средновековни времена, в които за приличен секс можеше да се плати и с прясно волско сърце. Оттогава обаче минаха срамно много години, а през 2012, някъде в началото й, пак се появиха същите кадри със същата биомаса – заснети обаче автентично, без режисьор и без предварителен сценарий. Само с участието на бракувани от цивилизацията форми на живот и малко бракувани консерви за реквизит. Млади хора, които би трябвало да носят икономиката на гръб, но вместо това влачат стек с евтино безалкохолно. Просто защото на гърба си вече са поставили кашон с бира. Водата малко го оплискала и няма търговски вид, но никой няма да умре, ако го изпие. Такава смърт на сметището се предполага, че не е възможна.

Там можеш да умреш само от нелепо затрупване и някои по-самоуверени наистина се затриват. Имунната им система е толкова напреднала, че техните организми могат да преработят тонове хранителни отпадъци, без да усетят и леки стомашни болки. А това причинява измамно усещане за безсмъртие. И понеже главите им продължат да са им слабото място, когато ги позиционират в подножието на боклукчийски камион, чийто шофьор се готви да разтоварва – се получава купчина боклук със стърчащи отгоре нетърпеливи приживе ръце. Стомасите им могат да се справят с тонове боклук, но за главите им същото количеството идва в повече. И само така боклукът може да убие прехранващите се с него. Но е въпрос единствено на свободно време и инициативност причините за смъртта на бунището да бъдат разнообразени.

Нищо чудно някой ден да се появи митът за онзи, който ще бъде наречен серийният заличител на боклук. Той ще разчиства по начин, по който негови колеги решават проблема с бездомните кучета в квартала. Например ще купи някаква свободно продаваща се отрова, ще я смеси с кайма, ще опържи кюфтета и още топли ще ги разхвърли по казаните. После ще застане леко настрани, ще запали цигара и няма да я е допушил, когато до подметките на обувките му достигне бялата пяна. Тя ще идва от уста, в която никога повече няма да бъде поставено нещо за ядене. И ще изтече много пяна, докато не бъде заподозряно, че тя не избива случайно.

Да предположим, че ченгетата си направят труда да го издирят. Да си представим, че до всеки контейнер сложат мобилна лаборатория за химически анализ на изхвърляната храна. Да си пожелаем накрая да го хванат - и какво тогава ще му направят. Човекът просто си е разчиствал хладилника и на никого нищо не е пъхал насила в устата. Всеки на собствен риск е ял това, което е намирал. Имал си в мазето стара отрова за плъхове, пуснал си я в казана. Вече как тя там се е смесила с млякото, което грижовен баща е занесъл на децата си вкъщи – кой може да отговаря за това. Всеки минава, рови, разлива – кого да търсиш, къде да го намериш и как да го обвиниш. Пък и в крайна сметка е прието хладилниците да пълнят казаните, а не обратното.

Свободният достъп до боклука и свободните професии, които си набавят от него необходимите белтъчини, мазнини и въглехидрати, лесно могат да произведат серийния заличител. И тогава филмът няма да прилича на „Името на розата”, а на „Таборът отива на небето”. Разликата между двата е, така да се каже, в хранителните добавки. Но ако мислите, че всичко е прекалено преувеличено и не може да се случи – помислете тогава с какво ще ви изненадат довечера децата, ако сте ги пратили в едно училище или градина с тези на табора. Хепатит ли ще донесат вкъщи, краста ли, или само въшки с лек сърбеж.

в-к “Новинар” 23.02.2012

Публикувано в Новинар, Цигански текстове |