Юнакът умира на бял кон, а не в 20-годишен Opel с газово, нов внос от Италия. Дори конят на юнака е красив като него - и много по-красив и от най-красивите 75 пернишки Golf коня.

Юнакът умира с песен на уста, която между припевите проклина цяла вселена. А не с песен, която цяла „Планета” пее на плейбек, докато устата служи за депо на салами и на саламени дупета. Юнакът, както не се облича Second hand - така не яде остатъците на по-богатия свят, така не пее отпадъците на по-балканския свят, така и не ляга с по-богатите балкански клиенти.

Юнакът умира от куршум, от враг, от бой, а не от собствения си гъз, от собствения си холестерол и от прекалено много захар в джибрите.

Юнакът си тръгва сам и не чака да го изгонят или експулсират като циганин от Франция. Той няма и да се върне обратно там, където не е желан, за да получи нови 300 евро и нова роля на EU жертва.

Юнакът има достойнство и затова е юнак, а не роб. Би предпочел сам да си тегли ножа, вместо да се навърта пред входа ви - кога ще изхвърлите торбичката с мухлясал кашкавал и с граниви маслини, за да вечеря с тях още на тротоара. Вие колко юнаци самоубийци от срам познавате. И колко аутсайдери се прехранват само от казана на вашата улица. Вместо просто да изпият първите намерени хапчета и да приключат завинаги с мизерията. Но те няма да го направят, защото всъщност им харесва да бъдат точно такива и защото никога не са се усещали като нещо по-различно.

Юнакът има дълбока на гърди рана, но никога няма да ви уплаши с нея на кръстовище или пред подлез, за да се депресирате до n-та финансова степен. И да му дадете малко от малкото си пари. Юнакът ще си умре с раната под бялата риза, но няма да ви притесни, още по-малко ще настоява да го съжалявате. Както на сакатите мизерници също им харесва да бъдат сакати мизерници – да застанат пред малката ви дъщеря без бинт и да се похвалят „Виж докъде ми отрязаха крака, майка ти дали няма дребни”.

За раната на юнака се грижат самодиви, които му идват сами и без да е плащал осигуровките си. А не той да отива при лекари, на които вече е платено. И вместо да го питат от какво му е лошо –  гледат го лошо и го питат колко още ще даде.

Юнакът има мнение и може да си позволи силно и да люби, и да мрази. А не да му е все тая, защото „тая работа няма как да стане, нали знаеш в каква държава живеем”.

Юнакът има самочувствие и не приема да яде – каквото му продадат или подхвърлят, да пее – каквото му пуснат или спуснат, да се облича – с каквото датчаните изхвърлят от гардероба си или германците забравят в старата си кола, да му го вкарват – докато се протъркат и уморят, да го крадат – без никога да се уморяват. Юнакът „има дупе” за юнашка работа, което е съвсем различно от това – да ядеш дупета и да те боли онази работа по принцип и за всичко.

Юнакът сравнително рядко е българин, а българите са юнаци само в песните на агитката. Те не са даже като селския бай Лечо. Който няма бяла риза и бял кон, но има почти всичко останало. През ден отива пеша до съседното село за хляб, понеже в единствения магазин в неговото не му харесва нито зареждането, нито обслужването и той предпочита да не се примирява. Това не е обикновен селски инат, а мислене, което е постюнашки начин на модерен градски протест. Ако не го разбирате – боли ме гъзът за вас. Дори няма смисъл да ви пожелавам „да ми ядете гъза”, защото досега толкова дупета съвсем буквално изядохте и съвсем не се чувствате обидени. Гъзът би трябвало да е метафора, но наоколо се продава с пари в най-близкия магазин. Би трябвало да не го купувате, да не го ядете, да не ви излиза после отникъде. Защото гъзът да ти излезе през гъза не е просто физиологично състояние.

в-к “Новинар” 02.09.2010

Отнякъде паднаха някакви пари, после падна и готово комплексче от затворен тип. Никой не ви притесняваше за курортните такси, вие пък не се притеснявахте за данъци. Беше достатъчно да наемете професионалисти, да оставите нещата да си вървят сами, а вие да изучавате ориенталските удоволствия. Но какво направихте вие, другари капиталисти. Дори една нова тоалетна не вдигнахте - като елементарна превенция за безразборното осиране. Дори една чешма до оградата не построихте, за да може простолюдието да пие вода и да мие пясъка от плажните си крака, докато ви споменава като свестни пичове. Стигнахте дотам да направите наследените мръсни кенефи не просто платени, а отделно перо в бюджета на туриста и им сложихте чинийка с баба за касиер. Нейния дядо назначихте за пазач на паркинг и едновременно за караул на пътя за плажа. А на цялото семейство забранихте на стари години да се учи на касов апарат.

Това вероятно го наричате бизнес, но в него няма нито салфетки, нито кислол, нито асфалт с очертани върху него паркоместа. Няма и човешки персонал, отговарящ човешки за липсите. Вместо него има получовеци, които всяка цивилизация би скрила в санаториуми. Там би ги образовала, обезпаразитявала, подстригвала, Евгени Минчев би им преподавал светски етикет, а най-добрите офтамолози биха ги лекували да не гледат на околния свят като на изгубен другоселец в собственото им село. Накрая изключително строга комисия би ги изпитва и би ги изписвала само ако прецени, че облужващите животни са достатъчно опитомени и няма риск да ни изложат пред чужденците. Както и че има вероятност, ако не целуват задниците, поне да се държат уважително с уважаемите си сънародници на море.

Ние точно това искаме и вече стана отдавна. Ние сме средната класа или поне хората, опитващи се да минат за такава, както вие, другари капиталисти, се опитвате да минете за олигарси от руски тип. Ние не създаваме проблеми, а искаме да създаваме работни места в свободното си време. Ходим на работа и поради тази причина имаме 20 дни годишно да ходим на почивка. Половината от тях ни ги дават през юли/август и тогава идваме да ви донесем спестените си пари. Но какво заварваме само – повърнат all inclusive алкохол от плажа до фоайето. Където на заетата с пиене в работно време камериерка охраната търси нещо под униформата в областта на слабините. По всяка вероятност трябва да намери събраните съчинения на Братя Грим, защото атмосферата напомня за Хензел и Гретел. Които, за да не се загубят на връщане – маркирали пътя от хотела до плажа с преработен баварски дизел (кола + бира).

Заварваме още леко застаряла и леко зла жена, която работи „мениджър”, но трудно менажира пътя на чистото бельо до стаите. За нея бихме се обзаложили, че в добрите си житейски периоди е управлява повече от добре вагиналните си мускули. Но не бихме рискували и мръсната си кърпа, че някога през живота си ще се научи да управлява и наполовина толкова добре комплекс от затворен тип.

В морето заварваме яхтата на другаря капиталист, която за половин ден харчи месечния фонд „Работна заплата”. И понеже го изхарчва целия – персоналът често няма какво да харчи като джобни. Той яде безплатно от остатъците на шведската маса, пие тайно от евтиния all inclusive алкохол и като цяло е обидно евтин персонал. Заради дребна далавера е готов не да направи лошо впечатление, но да ви откаже завинаги от намеренията да помагате на bg икономиката. Трябва да сте щастливи, че тя разполага само с едно море, защото и другите две щяха да приличат на него. На бащите си, на които парите им продължават да миришат на амоняк – също както мирише и опиканият плаж пред хотела им. На майките си, които много искат да замиришат на бизнес дами, но остатъчната миризма на миналото продължава да им пречи. И на децата си, на които им миришат краката. Те са продуцентите на bg морето, а добрата новина е, че морето е само едно.

в-к “Новинар” 26.08.2010

Виж също Морето, на което пикая

Вярвайте сляпо и тъпо в българския съд, вярвайте, че е справедлив като класически бог. И се опитайте да приемете нещата философски – помага срещу импулсивното ругаене срещу съдебната система. Защо трябва да се проваля нечий хуманно-смислен живот само защото е станал причина да се погуби друг - и без това предопределен като провален. Защо кучешката Майка Тереза от село Сушево трябва да лежи безполезно в затвора, след като има хора, еднакво безполезни два метра под или над земята. Нали ако я затворят, няма да има кой да се грижи за бездомните животни с любов и да ги разхожда извъндворно и безнамордно. Това циганче и без това щеше да създава общочовешки бюджетни проблеми и цял живот да го храним. Вместо него  не е ли по-добре да имаме на свобода бяла жена, която с бял хляб храни глутница. Надявам се, че справедливият български съд ще го запише точно така в мотивите си, защото правосъдието е обществено възпитание. А друг възпитателен ефект от условната присъда за детско убийство трудно може да се произведе.

Не трябваше да го наричаме „дете”, не трябваше да се обръщаме към него с Кристияна. От самото начало то трябваше да бъде „бедното и беззащитно циганче”. И щяхме да имаме тежко престъпление с потъпкани права на малцинство. При това не просто от баналното мнозинство, а с участието и на убийствени породи – случайно да ви напомня на някакъв концлагер от някаква световна война.

Кучетата са едни от най-невъздържаните расисти в природата. Понеже не са подписвали Хартата за правата на човека нито Рамковата конвеция за защита на малцинствата, нито имат намерения да го правят – могат да си лаят с лая на омразата по всичко черно колкото поискат. Не знам как успешно надушват циганите – може да е, защото някои от тях въобще не са трудни за надушване и със запушен нос. Но може и да е, защото така им харесва – по принцип им харесва да не харесват циганите, което е типична ксенофобия. И ако тя беше влязла в обвинителния акт като утежняващо вината обстоятелство – сега щяхме да правим една идея по-малко тъжен помен на Кристияна. Лека й пръст, разкъсаха я кучета, но повече нито един стопанин няма да си въобрази, че ще му се размине наказанието за смърт по домашна животинска непредпазливост. Че може да си направи вкъщи нелегален кучкарник, а после да се измъкне, че няма нищо общо – тази глутница не е моя, понякога съм я хранил, но не съм я регистрирал.

Майка Елена Банкова Тереза каза същото в съда, а той й повярва и беше справедлив. Този път по формулата – ние не ги хващаме, затова няма и как да ги пускаме на улицата. Кучетата идват в частния приют – когато си поискат, сами се изписват - когато си поискат, и като цяло са добри кучета. Ако нападнат дете, вината е единствено на неговата майка Нетереза. Тя не го е гледала сериозно и безотговорно го е пуснала на разходка. Нали знаете циганите какви безотговорни родители са – продават си бебетата в Гърция, командироват дъщерите си като проститутки в Брюксел, тази съвсем буквално е хвърлила Кристияна на кучетата. Докога ще търпим такива родители, уважаеми/а г-н/г-жо председател на съдебния състав. Моля присъдата ми да бъде променена от ефективна в условна и да се прибирам вкъщи, защото трябва да нахраня животните.

Върви си, майко Тереза, прибирай се, защото си добра жена, и кучетата ти са добри, и кучешкото ти дело е добро. Само да заровим тук един ковчег и ние се прибираме. Няма смисъл да го вземаме толкова навътре – едно циганче умряло, голяма работа.

в-к “Новинар” 19.08.2010

Виж също: Как пикае кучето Мима, коя беше Кристияна

Забравете това дете – кучета го изяли

Слагам си най-мощния стик против изпотяване и отивам да се срещна безплатно и live (доколкото думата е уместна за проявите на площадна естрада) с най-новия Му албум. Подранявам с час, но пейките на площада вече са заети от нетърпеливи фенки. Крайно нетърпеливи, защото междувременно може да им се случи нещо непоправимо от старост. За тях концертът буквално е на живот и смърт, затова не са си разчели правилно времето. Тръгнали са преди обяд от вкъщи, но бастуните им са се оказали неочаквано бързи и са ги довели, преди да се е стъмнило. Въобще не искам да се подигравам на публиката, но непреувеличено ми изглежда малко полуумряла. И за да се посъживи – който и да пее, трябва сериозно да се поизпоти. Заради Краля на площада е дошло и едно бездомно куче, което черпя със стар чипс. Чипсът е много вреден, но се успокоявам, че вечерта като цяло се очертава вредна.

Постепенно започват да се трупат и по-новите генерации фенове, които могат да си позволят да тръгнат в последния момент и пак да стигнат навреме. Възрастовата граница рязко пада, а старият чипс рязко покачва градуса на стомашното ми напрежение. Дрескодът на безплатния естраден фен е басмени роклички и бастун за по-консервативните, коприна - за по-либералните и суркащи асфалта чехли - при всички. При мъжете има модна категория „официален потник”. Аз по-скоро имам вид на фен на West Ham в лошо настроение след лошото съботно гостуване на Стилиян-Петровата Aston Villa.

Той се появява в точно обявения на плакатите час, бих казал – точен като смъртта, но на това място и на този площад не е много хумористично да се сравнява така. Появява се в сатенената риза, която веднага познавам. Същата риза изхвърлих завинаги от гардероба си след абитуриентската ми преди 12 години. Не знам как е попаднала у Него, но му стои адекватно и все още сухо. След първата песен Маринов кани всички да дойдат по-близо до въжето, очертаващо сцената. Аз също се чувствам поканен и вече почти мога да Го пипна, а Той да ме опръска. Това също звучи двусмислено, но няма риск някой да се обиди.

Кралят тъкмо набира мокра скорост и спират тока. Една фенка до мен започва да истерясва - „Сега стана тя, стана тя сега”. Не знам какво става, но на мен за първи път E.on ми станаха симпатични. Чувствам се като в народна приказка от Втората световна – народният любимец Крали Веско се изправя срещу народния немски злодей. А доброто побеждава, въпреки моите неочаквани симпатии.

Токът идва сравнително бързо, преди приготвените карамфили за Краля да са увехнали и първоначалната пот да е засъхнала. Всичко продължава по класически естраден план, измислен от Тончо Русев и Евтим Евтимов. Маринов не е довел със себе си нито един музикант, но пък с плейбеците си е командировал 8 души балет. Танцуват по четирима и на всеки две песни се сменят. На всяка песен се преобличат. През това време Кралят, който повече има нужда от подмяна на сатена, им печели време. От някакво аутокю със стари вицове анимира следващите бози. Например срещнал две жени, които си говорили, че ако мъжът е красив, интелигентен и с чувство за хумор – няма значение какъв цвят му е „Ферарито”. И така се родила следващата песен, която очакваш да се казва „Кучки гадни, комерсиални”. Но вероятно Евтимов е посмекчил нещата и се е получило скучното заглавие „На четири очи”. Русев след него пък също е дал скучния музикален принос на първата си йоника.

Никога няма да разбера това естрадно-чалгаджийско шоубизнес мислене – да инвестираш в балет, в безкрайното му и  безсмислено преобличане, вместо с парите да наемеш истински звук. И наистина да се получи концерт, а не да се съберат хора, за да слушат радиоточката на площада. За да се разбере това мислене, трябва да се проумее публиката. Подозирам, че ми прави напук и здраво се забавлява. Даже мъжете танцуват, даже мъжете носят цветя. От скука се опитвам да преброя колко бастуна са подпрени на площада. Преди 30-ия се отказвам, защото и това вече не ми е интересно.

След всяка песен Маринов хвали аплодисментите и подарените му карамфили с „Нямам думи”. И аз нямам, но от чипса вече имам нестоящи на едно място газове. И без това правя безкрайно лошо впечатление със статичност и ръце в джобовете – за да не го засилвам, старая се да бъда дискретен. Да се слея с музиката един вид. Чакам, когато Веско взема високи тонове, и за кратко ми става по-леко. Започвам да си повтарям „Сега стана тя, стана тя сега” – Кралят пее, аз се крия зад гърба му и гласа му и елегантно се отървавам от киселините си. Докато всички около мен сигурно имат по-възвишени занимания. Най-вероятно мислят кого ще налюбят тази вечер или преди колко вечери, изчислено в години, за последно са любили. Точно така - „любили”, защото думата „секс” я няма в този речник и на този площад. Кралят цяла вечер говори и пее за вечната естрадна любов и за вечната нееблива естрадна жена. Затова ви казвам – носете си пичка. Ако много ви се долюби, да имате нещо сигурно за любене подръка.

Аварията на тока излежда обърква графика на Маринов и на няколко пъти той подмята, че пее повече отколкото трябва (отколкото се е спазарил с общинския бюджет, си го превеждам аз). Най-накрая му писва да се поти на аванта и без бис се изнизва като това, което се изнизва от гащите ми. Преди последната песен обаче депресира публиката в традициите на доброто българско кино. Казва й, че лятото свърша и следва „кой откъдето е” – който не е оттук и е за малко, се връща на работа, защото трябва да се изплащат ипотеки. Който пък е от Бяла – цяла зима ще мастурбира по спомена за туристите. И когато депресията вече е почукала и отворила вратата - Кралят я изгонва с шутове. Запазете, пожелава, спомена за това незабравимо лятото и дано в него присъствам Аз. Банално, но и никой не е обещавал, че ще присъстваме на културна революция.

Все пак нещо като революция има. Кралят е открил мърчандайзинга и ни кани да си го купим, след което ще дава автографи. В импровизирания музей на естрадния маркетинг се продават от всичките му албуми (има ги и на касетки, даже и най-новият) до бутилки „горчиво вино” с перчема му на етикета и с магнитчета за хладилник. Всичко се продава без касов апарат , а нашата икономическа полиция не се забелязва да пази данъка печалба.

На Краля му трябват няколко минути да се преоблече. Прави го в една импровизирана съблекалня на площада, която прилича на витрина. През прозореца не успявам да видя душ и когато Той излиза да раздава подписи, си тръгвам. Предполагам, че около него още витае атмосферата на концерта. И за да не вмирисвам впечатленията – предпочитам да запазя в добра благоуханна форма спомена за незабравимото лято.

за varnautre.bg

Виж също: Вазелин Маринов и приятели

Виж Тончо Русев как крещи, в казана нека ври

Ужасно много харесвам гърдите ви, момичета, цяла нощ ги сънувам и в море от цици плувам, но в църквата не ми действат. Единствено там и в реанимацията не ми пренасочват кръвта в слабините, не ми предизвикват желание да ви чипкам като дядо Стефчо (Бог да прости черния му мустак). Затова, вместо да чакам извинение от Божидар Димитров, предпочитам да очаквам летния каталог на Българската православна пасмина за дрескода в храма. Не може тя да протестира само когато мъжете се обличат като жени и отпрашват да ги опрашват на гей парад. Трябва да ни препоръча и как да изглеждаме под купола, когато не можем да се сетим самостоятелно. Не може да анатемосваш Мадона, понеже пее разгонено и разголено в деня на отсечената глава на Йоан Кръстител. А когато около мощите му игла да хвърлиш, гол пъп ще продупчиш – тогава само да си чоплиш брадата.

Ние сме псевдонабожни, тя е псевдоцърква и в крайна сметка се получава крайно неприятен религиозен кич. Получава се така, че по шорти и джапанки през август не можеш да влезеш в съдилище, дори да платиш административна такса. Но можеш да се отбиеш след плажа – ей така, да запалим една свещичка за късмет. Вие бунтари ли сте, с религията ли се ебавате, така ли се явявате да искате по-висока заплата при малкия си земен шеф, както отивате да молите живот и здраве от големия.

В църквата може да си облечен бедно, но не и неуважително. Не и с окапания анцуг и с подпетените обувки, с които се изхвърля боклука. Не и като музикална клоака на участие. Все пак отиваш на среща с Тайнството, а не на среща с киселото зеле или в хотелската стая на тайнствен бизнесмен. Божидар Димитров е вероятно последният човек, от когото бих приел съвет каква риза да си купя. Но за набъбналите ви зърна край светите мощи е чак срамно прав. Срамно, защото очевидно от Бога нямате срама, защото сами не можете да си установите елементарни критерии за елементарно приличие. Даже не заслужавате по-леките курвенски паралели с рускините. Това, което символизирате, трябва да бъде сравнявано с леката украинска и полска промишленост – най-ненадминатите леки промишлености на континента.

Пред катедрала травеститите с години си връзват пишките с конец, за да се продадат като пички. На двора циганка обслужва двама клиенти наведнъж. Вътре човешки боклук краде стотинките от иконите, самата църква дори краде от мен – чака да ми види гърба и клисарката с ревматичните крака бяга да ми угаси свещта. Не ми се ходи повече на подобни места. Последния път ми искаха 20 стотинки за бърза тоалетна в Жеравна. Препоръчвам на НАП да отиде и да провери тази търговия, защото православието може да сме го освободили от данъци, но специално за платената урина нищо не сме се разбирали.

Това отдавна не е религия, не е православие, това е гнус. И някой ден, когато се срещнем с Бог, лично ще му обясня всичко. Лично ще му се оплача от всичките шибаняци, представящи се за негови хора. Като започна от задника в расо, който едновременно кръщава и говори по мобилния си. Когато го вдигна за трети път, го предупредих – ако не те търсят Отгоре, затвори проклетия телефон или ще го счупя в немитата ти, вече втвърдена брада. А задникът – пречите на ритуала, напуснете храма. Напускам го, вътре не се издържа от набожен кич. Той тръгна от самата Българска православна пасмина, а после миряните сами си донесоха циците и мръсните крака. Вървете по дяволите с тях, защото при Бог така не се ходи. Така човекопотокът може да поддържа огъня със свещите си, но от огъня няма смисъл.

в-к “Новинар” 12.08.2010

Виж също:

Господин Бог, посредникът Ви е такфир*

Бог е счетоводител, Богородица - одитор

Какво още искате да направи инж. „Инженерът на плейбека” Пайнера, за да го признаете за висока маркетингова класа. Може би лично да дойде и да ви изкупи леко употребяваната WC хартия, да я използва за производство на малотрайни колбаси, да си признае за което на етикета им – а вие доброволно да поръчате 4 килограма, защото „децата много ги обичат тези кренвирши”. Андреа има в ръцете си нещо, към което се отнася като към непознат за мъжката генетика кренвирш. Но въпреки това бизнесът не страда, пак има кой да го слуша и купува.

Този инженер е толкова добър, че една „Планета” му е малка територия. Той трябва да строи цялата ни културна вселена, да я менажира, да я реформира, да я направи нужна на публиката и да я превърне в печеливша. Той е нещо като Моуриньо за българския балет. Както и за театъра, и за киното, и за филхармонията. А всички те заедно с операта трябва да се чувстват по-отчаяни и от президента на Реал Флорентино Перес. Който е готов да вкара в защитния бункер една вековна концепция за естетика, само и само да вкара някоя купа в клубния музей. Преди няколко години в Мадрид наричаха Моуриньо „гробокопач на футбола”. Също както тук се обръщат към Пайнера, но заради приноса му към добрия музикален и lifestyle вкус. Това лято обаче „белият балет” направи компромис за над 10 млн. евро, а същото лято ние продължаваме да си говорим, че от балета не трябва да се печели. И че само на много големите простаци могат да им минат лоши комерсиални мисли.

Спрете да мрънкате по интелектуалски, наемете Пайнера, дайте му целия мизерен бюджет за култура и го оставете да поработи, както си знае. Така се прави – и две шепи брашно да имаш, на майстор ги даваш да ти опече хляб. Ако сами си вярвате, че произвеждате голямо изкуство и някой се нуждае от него – за Евалата, бате Митко, няма да е проблем да го продаде на публиката. Та той се справя с дори отчайващи shit-ни, които забравят най-простите правила на плейбека – че излишният микрофон трябва да се държи като сладолед, с черното нагоре.

С филхармонията няма да има подобни непреодолими интелектуални трудности и нещата ще се получат още по-лесно. Трябва единствено да се ориентират пазарно. Институцията Лондонски симфоничен оркестър, която се задава и насам, свири Beatles, Rolling Stones, има цял албум с The Best of Queen. Това, което излиза под мустака на Милко Кавалджиев, не е същото като звучащото под мустака на Фреди Меркюри, нито хомоеманципацията на Азис е като протеста на Джон Ленън – въпреки някои семейни азиатски прилики. Но пък общото е, че популярната музика може да носи на гърба си не толкова популярната симфонична. Просто при нас така е станало, че поп-ът е попфолк. И заслугата е най-вече на Евалата, бате Митко. Той има ноу-хау, направил е индустрия и може да бъде помолен да сподели франчайзинга. Иначе пак мрънкане, пак клетви за бездуховна нация от хора, от които почти никой не се интересува. Българският Моуриньо може да мине без тях, но за тях не може да се каже същото. Без него те пак ще пратят старата лелка да обикаля училищата и да предлага билети за театър, за опера, за каквото се играе тази седмица. Това не е маркетинг – това винаги е било една лелка с торба.

в-к “Новинар” 05.08.2010

За да не харесваш ченгетата, е желателно да си бандит без връзки в районното или някаква форма на бунтар срещу системата. Трудно е обаче да си и двете – в смисъл да се бунтуваш, че се преследват бандити. Кой от произволно избраните – a) Станишев, b) Румен Овчаров и c) Христо Бисеров, догонва най-близо клишето за сърдития млад човек. Това е възможно най-политически коректният тест (иначе трябва да се пита – кой от изброените най-много прилича на бандит). Но ако не можете да отговорите, трябва ви посрещна с „Добре дошли в осрания хол”. Където позьорите играят на A.C.A.B. и на никого в действителност не му пука за едно момиче с пукнат череп. Той по-скоро прилича на разбит в държава с некадърни полицаи, отколкото в полицейска държава.

По стар пропаганден навик на нещата не се дават дефиниции, а им се лепят етикети. И всеки сам трябва да напише съдържанието на буркана с етикет „полицейска държава”. Инвентаризацията може да стане по професионален признак – премиерът и заместникът му са ченгета, значи управляват като такива. Но това означава да наричаме правителството на Станишев „историческо”, защото Станишев е историк. Можем да търсим обяснение и на принципа на антонима. Ако сега държавата е полицейска, значи преди е била: a) правова, b) демократична или c) бандитска.

Аз се затруднявам да избера отговор и затова предпочитам да използвам една почти вековна дефиниция. Тя е на журналиста Данаил Крапчев, който по някаква ирония умира по време на арест точно на 10 септември 1944 г. - рождения ден на Народната милиция. За повече ирония след няколко месеца посмъртно е осъден на смърт от Народния съд. Но преди това(1922 г.) измисля сравнително обективната формула - полицейска държава = повече ченгета + по-малко съдилища. Което означава, че през последната година трябва да са се увеличили МВР щатовете, както и безработните съдии. Като обща бройка ченгетата не са малко, но не са и станали повече. За магистратите обаче има намерения да се разкрият нови работни места в специализиран съд. Но точно A.C.A.B. псевдогрупировките не искат да чуят за него.

По формулата на Крапчев в полицейската държава въобще не може да има разговор „Ние ги хващаме, те - нали знаете какво ги правят”. Не може да има и рекламации – „Вие като ги хващате, те защо се напикават”. Арестували наркопласьор и той се напикал от думите „Казвай веднага, щот ще те боли много”. Вероятно досещайки се, че не става въпрос за душевна болка. И да се беше насрал – какво от това. Или предпочитате вие да сте в неговите панталони, когато разглеждате за първи път ученическа хероинова вена отблизо. Всеки има човешкото право да се друса, което е класически A.C.A.B. Но не всеки има право да продава нещо за друсане, което си е класическо престъпление. И след като не може да се страхува от Господ, би трябвало да има друга сила, която да му пълни гащите от страх. В концепцията за полицейска държава също не би трябвало да има села, организиращи доброволни отряди срещу битовата циганска престъпност. Понеже на телефон 166 не им вдигат при оплаквания за откраднати кокошки и изнасилени баби.

Бързо възстановяване на черепа, Ширин, и успех срещу копелетата в съда. От теб можеше да произлезе истински герой на истинската A.C.A.B. култура. Но мародерите обраха историята ти и я смесиха със собствената си пропаганда. Ако освен пребита, се чувстваш и сексуално употребена - да знаеш, че има защо.

в-к “Новинар” 29.07.2010

С необясним инат досега отказвахме да приемем демографската логика и тази за качеството на човешкия материал. На слуховете за по-късно пенсиониране гледахме като на антиутопия, която няма да ни се сучи. Бяхме глупаци и сега трябва да си платим, както и да си го отработим. Вместо младите да издържат старите – старите ще работят, докато остареят още повече, защото младите липсват или нищо не могат да работят. За което сме виновни всички – започвайки от мен, понеже продължавам да използвам презервативи, и свършвайки с всички власти, които не направиха нашето място по-приятно и по-смислено за отглеждане на деца. Както отговаря един приятел на постоянно мърморещата му за сватба и внуци баба – Вземи ти се ожени, бабо, и раждай в този хаос.

С удължаване на работното време неизбежно ще проумеем, че децата са собственото ни бъдеще, обаче задължително трябва и да го усетим финансово. Звучи като наивна утопия, но с малко усилия и тя може да се случи. След пенсиониране всеки трябва да получава толкова, за колкото се е трудил и на колкото се е осигурявал. Но понеже парите идват от работещите – може да вземе и бонус в зависимост каква работна ръка е отгледал. Ако синът му е станал пластичен хирург – би трябвало да му се полага в пъти, отколкото ако има дъщеря продавачка на закуски. Защото хирургът създава повече добавена стойност, има по-големи доходи и плаща повече данъци. А преди да стане такъв - в образованието му семейството е вложило много повече, отколкото се инвестира в курс за майстори на софийската баница. Ако има справедливост – тези пари трябва да се върнат обратно във фамилията, а гарант да бъде държавата. Тя трябва да стимулира родителите, които като поколенческо наследство й оставят качество, а не количество. Можеш да направиш осем деца и формално да допринесеш за по-малък отрицателен прираст. Но ако още от предучилищна възраст ги вмиришеш на изгнили домати, карайки ги да трупат житейски опит по казаните – на стари години и ти оттам ще си намираш продуктите за салата.

Заради житейски и идеологически стереотипи масата пенсионери не проумява произхода на рентата си – че тя не идва от държавата, а от собствените й деца. Те пък не проумяват, че осигурявайки се на 300 лева и вземайки още 700 в таен плик – крият пари от старата си майка. Може да се оправдават, че нямат доверие на държавата като посредник, разпределящ парите - но това не променя модела на ощетяване. Ако утопията се случи – ще има повече мотивация за деклариране на реалните доходи. Защото на колкото повече се осигуряваш, толкова повече ще получат пенсионерите в рода ти. Те пък ще бъдат мотивирани да те предпазят от емиграция, защото от чужбина може да пращаш пари, но може и да забравиш. Докато вкъщи просто няма да има как да го избегнеш. Бездетните семейства ще бъдат мотивирани да си осиновят поколение. Само трябва да се помисли за родителите с болни и нетрудоспособни деца.

Ако след сбъднатата антиутопия на социалния апокалипсис се сбъдне и утопията за по-голяма пенсионерска справедливост - животът няма да стане песен. Но образованието наистина ще стане инвестиция, а децата наистина ще се превърнат в бъдеще. Засега това са само клишета, без да броим намеренията за глоби или общественополезен труд на министър Сергей Игнатов. Които са толкова спешни, че не мога да си намеря място от нетърпение. Няма как да не се сетим за кои родители и за чии деца са замислени те. И точно заради това не можем да не ги харесаме. Само не започвайте с демотивиращия bg скепсис, че нищо няма да стане, че така никъде не се прави. Който го твърди – да се самонакаже с наизустяване на Закона за трудовата повинност от 1920 година. А после да се яви на държавен изпит за преодоляване на националните комплекси за малоценност. Срещу изобретението на Стамболийски против паразитизъм също е имало мрънкане. Но после се оказва, че с нищо по-умно не сме успели да впечатлим света, че чак да ни изплагиатства.

в-к “Новинар” 22.07.2010 г.

Виж също:

Как ни крадат малките шебеци

Който не работи, трябва да умре

Видяхме го в пограничните райони на фалшивия мир – където свършва кварталът от картата на градоустройствения план и започва незаконното шперплатово гето. Усещаме го и по себе си – детайлите престанаха да ни интересуват, когато вземаме страна. Значение има единствено етническата принадлежност. Достатъчно е да си циганин или българин, за да спечелиш общественото мнение. Както и да го настроиш срещу себе си. Така след време ще започва историческият разказ за прехода от сегашния модел към следващия – в чието заглавие ще отсъства думата „мир”.

Когато маскираните българи бият немаскираните в трамвая на връщане от Бусманци – това са расизъм и ранен ренесанс на ксенофобията. Когато цигани бият българин в автобуса – пак ли е толкова лесно да се лепят етикети. Трябва да е лесно, иначе ще се получи дискриминационно – и към жертвите, и към биещите ги.

Общественият транспорт е нещо като Отца и Сина и Светаго Духа на съвременната доктрина за права на малцинствата. Преди 55 години в етнически нетолерантния американски Юг чернокожата шивачка Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си на бял мъж, за което е арестувана и глобена. А жестът й предизвиква Автобусния бойкот в Монтгомъри, където изгрява звездата на Мартин Лутър Кинг. Заради историческото значение на наглед маловажната случка автобусът е запазен и може да бъде видян в музей. А след смъртта си храбрата шивачката стана първата жена, чиито тленни останки, подобно на мъртвите президенти, са изложени за поклонение в Капитолията. Циганите от балканския автобус обаче приличат толкова на Роза Паркс, колкото Цветелин Кънчев напомня на Мартин Лутър Кинг. Трябва е някакъв майтап, че въобще има политик с малко име „Дон”. Но това също ще е част от бъдещия разказ за края на модела.

За разлика от US чернокожите bg циганите никога не са били роби в страната си (или поне не са били сами). А държавата е правила много повече за тях, отколкото те за нея. Затова и не би трябвало да имат оправдания, че животът им не е по БДС. Усвоителите на интеграционни пари досега ни убеждаваха, че етносът има значение. Че заради него масата цигани живее зле, а не защото я мързи. Че заради него не ги вземат на работа, въпреки английските им MBA дипломи. И че заради него деца се раждат от деца. Мисленето ни вече дотолкова е убедено, че с етноса можем да обясним абсолютно всичко - и хулиганите в градския транспорт, и смъртта на едно куче от пограничен район. Превърнахме се в нетърпеливи изпращачи на лицемерния мир, а следващата еволюция е да се превърнем и във войници. Късно е да не бъдем етнически субективни, защото самата система не е обективна. Тя и в момента иска да забравим за пребития дядо в автобуса или поне да мислим за боя му като за пънкария. Може и да е така, но от количествените натрупвания мозъците ни вече са качествено изменени.

В Германия тези дни съдят двама тийнейджъри, убили мъж в мюнхенското метро, защото им попречил да преджобят по-малки ученици. Жертвата Доминик Брунер беше награден посмъртно с държавно отличие за гражданска смелост. А на нас може само да ни е мъчно за пребития дядо. Който сам си е виновен – като ги е видял, че са тумба, не е трябвало да им забранява да пушат в рейса. Ако това е посланието – приятно пътуване тогава с автобуса на етнически мир, който наближава последната си спирка. Нещата вече са такива, че е почти невъзможно да не ги приемаме етнически лично.

в-к “Новинар” 15.07.10

Вулвите като отделни единици не са виновни, защото – с какъвто се събереш, от неговото се заразяваш. Население, правещо си всичко само – от киселото зеле в мазето до фаянса в клозета, не може да има авторитети. Може да има единствено посмешища. Затова по неговите стени никога няма да рисува Banksy, а ще пише „Кур за Левски”. За неговите ченгета никога няма да пеят The Clash, а ще композира Тончо Русев.

За да осъзнаете пълния мащаб на дефицита от авторитети – опитайте се да се сетите поне за една актуална некриминална и неполитическа личност с обществено влияние, която може да подрине всяко правителство. И системата да бъде принудена да я пречука. Поне половин личност, след чиято смърт да кажем – Такива хора не могат да умрат просто ей така. Както руснаците продължават да се съмняват в наглед баналната катастрофа на Виктор Цой. Както ЦРУ и ФБР продължават да хвърлят конспиративна сянка върху Марк Чапман – убиеца на Джон Ленън.

Ние имаме Веселин Маринов, когото никога няма да откриете с google, ако го търсите с „бунтар” или „сърдит млад човек”. Заради него в момента може да ви е леко смешно, но назад и в перспектива – все ще ви е тъжно и тъпо. За него трябва да си спомняте винаги, когато чуете оплаквания от „независими творци”, че държавата не дава пари за изкуство и култура. Маринов може и да прилича на милиционерски виц, но много повече прилича на културна мечта за пълнен с творчески успехи живот. А мечтата много прилича на рецепта за пълнен шаран.

Съдът ще бъде справедлив
и ще накаже всеки жив.
Виж Тончо Русев как крещи,
в казана нека, нека ври!

„Апокалиптра” на Димитър Воев

Съжалявам, Воев, не позна. Ти си толкова мъртъв, колкото Тончо Русев е жив и в добра форма. Той никога няма да напише Police on my back, с която звъни телефонът ми. Защото това е песен за бунт срещу системата, която на всичкото отгоре си върши работата. Такъв бунт трудно може да се разбере от послушни вулви. По навик те трябва да харесват системата дори когато тя въобще не работи. Евтим Евтимов никога няма да напише London calling, а по-скоро - римейк на Говорить Москва. Посланията и в двата текста са почти еднакви, но разликата е като между пънк и диалектически материализъм. И заради нея The Clash бунтарят Джо Стръмър пее заедно с балканския оркестър на Кустурица в Лондон, но избягва да го прави с Веселин Маринов в зала 1 на НДК.

Господа и дами, България е малка и тясна. В която оцеляват по-пробивните и по-потните. Ако бяха като Мадона – откровени материални момичета и момчета, щяхме дори да ги харесваме. Но те са изкуствени като плейбек и задължително имат претенции за нещо повече. Например да си изсипят самосвал със силикон в деколтето и да се представят за майка Тереза. Или да вземат едни пари, но да настояват, че вършат всичко по убеждение. Разбираме, че трябва да обядвате, и ви пожелаваме „Приятен обяд”. Но не настоявайте за нищо повече.

в-к “Новинар” 08.07.10