Калин Руменов

Вазелин Маринов и приятели

„Добре” се римува повече от добре с „ебе”. Но триумвиратът на естрадната боза и на обществената музикална поръчка ще римува „добре” с „МВР”. Те са: Евтим Евтимов – текст, Тончо Русев – музика, в потното изпълнение на Веселин Маринов. Те са трио „Вазелин”, което произвежда химни и пее пот. Те химнопроизводители на едро и на повикване – облечени в олио, с бутилка оцет под мишница и слагащи лук на око в ретината ви. Това би трябвало да е рецепта за салата, но всъщност е формула за културно оцеляване. Сълзлива, несмела и сръчна като последната естрадна салата на триумвирата:

Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР.

Припевът е измислен от Евтимов, Русев е композирал, а Маринов ще подгизне бялата си риза, докато подарява на ченгетата изработения по поръчка институционален химн. Съжалявам ги ченгетата, защото имат министър, който има приятел на име Вазелин. Който пък работи с поета Евтим и с композитора Тончо. Работата им щеше да бъде чудесна, ако, както се пее в една тяхна работа за рождени дни – не „пада лист от календара”, а времето е завинаги спряло на 6 без 10, 1978 г. Тогава римата „добре - МВР” можеше да мине за творчески компромис. Но в момента няма извинения - защо е толкова изостанала от нормалната житейска логика. Тези дни всички би трябвало са се чувстват истински добре, когато свършват оргазмено добре, а не когато свършват в най-близкото управление на МВР. Но на триумвирата дотолкова не му дреме за актуалността, че чак не го ебе.

През лято’2010 е по-добре да събираш съчки, да намираш пръчки и да те боли от икебана, отколкото да помниш добре служещите в редовете на МВР. В естетическата болка от дърводобива на Деян Неделчев поне има въображение, макар и прекалено хомосексуално, има и нещо като свобода. Докато в „хора, подарете цвете” има сигурна обществена поръчка, диктатура на карамфилените клишета и усещане за вечен компромис. Това е моделът, по-който продължават да оцеляват и малкото оцелели от ордена на естрадното зло, наречен „Златният Орфей”. Вчера са рекламирали БСП, днес изведнъж са се оказали стари приятели с шефовете в ГЕРБ. Не че е житейски невъзможно и необяснимо, но прави лошо професионално впечатление. И не прави паралел дори с руснаците от „Любе” - най-добрия постсоцпример за политически коректно пеене на границата между добрата поезия  и патриотичния кич.

Музиката в тази държава никога не е била бунт. Тя винаги като компаньонка е търсила парите, независимо дали се лепят по челото, или се дават за предизборна агитация. И затова в нейната история никога няма да има самоубийци като Кърт Кобейн, неуспели да преживеят собствения си комерс. Ще има само атентатори на модерността, чиито концерти би трябвало да бъдат ограждани от полицейска лента с надпис „углавно престъпление срещу шоубизнеса”. Но точно както се случва в най-добрите иронични традиции – вместо да бъде арестувано, трио „Вазелин” ще възпее хората, които трябва да го арестуват.

Ако имаше културна прокуратура – тя отдавна щеше да разследва триумвирата. Който тук преди три лета спечели обществената поръчка за химн на Варна със съмнителен речников запас от „чайки, вълни и хора с влюбени сърца”. Това е все едно да обявиш конкурс за преасфалтиране на целия град и в него да победи фирмата с най-амортизирана техника. На задрямалите баби по пейките в Морската градина Вазелин вероятно им е отнесъл главите с тържествения преглед на най-използваните естрадни клишета. Но това въобще не е добра причина той и неговите приятели да продължават да отнасят всяка голяма обществена поръчка за химн. Сякаш току-що Rammstein не ни бяха на гости, за да изнесат открит урок по шоубизнес. Сякаш не е за вярване, че по същото време естрадните партизани се събраха, за да мислят как могат да извършат музикален преврат, съживявайки „Златният Орфей”.

за varnautre.bg

Песента “Нашата полиция” може да бъде чута тук

виж също Хомопънк или изкуството на крайната педерастия

Публикувано в Без категория | 12 Коментари »

Другата, селската България

Що за сбърканяк трябва да си, че сбърканата ти пишка да е способна да се възбуди от стара баба. Толкова стара, че може да бъде сбъркана с некролог. Що за баба трябва да си, че когато няколкодневното ти внуче буквално затъне в лайната – да ги разбъркаш с пръчка, докато то спре да плаче. Трябва да си жител на Другата, селската България. В която важи правилото „Ние хора не ядем и единствено на готварска книга все още се различаваме от легендите в изродския жанр Чикатило и Ханибал Лектър”. В селската България няма серийни убийци, но има серийни убийства. Няма серийни изнасилвачи, но има сериен секс с надгробни паметници. Няма канибали, но по-скоро трябва да съжаляваме за липсата им. Тъй като единствено кухнята им вече е в състояние да предизвика състояние на обществена погнуса.

Майка почти убива новороденото си в кравешки обор, а в почтиубийството й помага сестра й. После изхвърлят почтитрупа в селския си кенеф, но понеже бебето не е съвсем умряло - започва да вдига лайнян шум и да надвиква кравите. Тогава баба му взема дървен кол и така успокоява детето, че то завинаги остава тихо и кротко. И никога повече не стресира млеконадоя.

Друга майка ражда на полето, а акушерка е 16-годишната й дъщеря. После двете изкопават дупка и заравят в нея бебето, защото (така казват) се е родило мъртво в полеви условия. Гробът обаче е плитък и след няколко литра дъжд се отваря.

В полунощ млад, прав, 20 и няколкогодишен циганин прониква в спалнята на стара, неприлично стара, почти вековна баба, а после прониква и в нея. На сутринта се връща на работа, за да продължи професионалните си занимания с овце и непрофесионалните с лоша домашна ракия. Която вероятно е замесена в убийството на овчарския нагон и не е смекчаващо ерекцията обстоятелство.

Това не е приказката за дъртата Пепеляшка и храбрия ебач. Това е бюлетинът с последните нечовешки и несензационни истории от Другата, селската България. Тя е толкова надалеч и толкова малка, че за нея почти нищо не се чува в Градската България. Където гражданите имат урбанистични притеснения, защото току-що са видели обесено неурбанизирано куче пред блока си. А на площада са се разминали с все още необесени урбанизирани гейове. В Градската България няма тоалетни на дупка и няма опасност от тях да проплаче полутруп. Няма и овчарско либидо, което се е заселило в граничната зона между геронтофилията и некрофилията. В Градската България проблемите с излишните животи и със сексуалните предпочитания вземат съвсем различни жертви.

Коефициентът на обществен потрес зависи от коефициента на урбанизация. Затова за Другата, селската България се пише с малки букви и с кратки изречения в градските вестници. Защото такива неща се случват само на село и пак там се заравят. Случват ги подчовеци, човекоподобни, завършени човешки боклуци, които обаче нямат скоро път към града. От тях се очаква да останат завинаги закрепостени на село и само там да се плодят, да заравят децата си в лайната и да разкрачват стари баби. После за малко да ги задържат, евентуално да ги освидетелстват, че малко не са наред, и след още малко да ги пуснат свободни по селския свят. Пак да пасат старици и да чукат овце. И пак да крият в лайната нежеланата си бременност.

Така и не разбираме каква е съдбата и маршрутите на изродите. А би трябвало да можем да следим в интернет свободното им придвижване до края на изродския им живот. Би трябвало да им инсталираме GPS софтуер, за да проверяваме във всеки един момент къде се намират, дали им се ходи по голяма нужда и дали спазват дистанция от бабите ни. Национална домова книга за изроди – добре е да я направим и в нея да опишем народното творчество на Другата България. Фолклорът е машина за създаване на легенди, от които имаме нужда, за да се впечатляваме и страхуваме. Иначе от безразличие няма да разберем кога изродите са пристигнали в Градската България и са ни станали съседи. Кога са ни дошли вкъщи на гости, за да ползват тоалетната или някоя по-жива дупка.

в-к “Новинар” 01.07.2010

Публикувано в Без категория | 22 Коментари »

Гейовете не ме разбират

Заприлича на досадна среща на класа. Едни и същи живи хора се събират всеки път, задават си едни и същи любезни въпроси и нямат какво ново да си отговорят. С една дума – agaYn. С повече думи – добре дошли на хомоскучен парад, където въпреки претенциите за различност няма нищо по-различно от последния път. Има само взаимни лоши чувства и лошо замислена комуникация, на която скоро не й предстои ремонт. Нейният процес е двупосочен и ако може да послужи като хетерооправдание – гейовете са виновни, защото започнаха първи.

Масата гейове не ме разбира в качеството ми на единица от хетеросексуална аудитория, която трябва да бъде спечелена. Затова на моите разбирания за нормалност се предлага поведение на тийнейджъри, току-що открили секса и крещящи „Вижте ни, ние сме педали, но въобще не ни пука”. Много хубаво, но нали не съм длъжен да ви ръкопляскам. Както и вие не сте длъжни да ми се възхищавате, когато сменям задни амортисьори на Honda-та. Трябва да признаете, че авторекламата ви е сериозно инфантилна и социално антивъзбуждаща. Пред огледалото може да се опиянявате от гледката на 10-сантиметрови токчета под мъжки глезен. Но за да напиете публиката и тя да ви пусне разбиране – нуждаете се от силен коктейл от послания. Нуждаете се от маркетингова стратегия на хомосексуализма, както и от концепции за социално щастие и за обществен престиж. Не говоря за професионална реализация, защото тя е възможна и без външно одобрение.

Къде е трудовата борса за гейове, на които сексуалната ориентация им пречи да си намерят работодател. Къде е специализираната болница за пострадали от силно изявена хомосексуалност. Къде е гробището, където хомофобията погребва жертвите си. Ако нито едно такси не може да ви закара дотам – кажете на шофьора, че е „педераст”, защото не познава измисления свят на нетолерантност към различните. В него всъщност никой на никого не пречи да бъде щастлив от секса. Но ако искате нещо повече от това – трябва да го формулирате. Трябва да имате кауза, на която хетеросексуалните пречат, за да бъдете още по-щастливи. Иначе те ще продължат обществено да ви подценяват, защото имат най-мощното оръжие на житейската пропаганда – децата. Както и най-великия слоган – „заради децата го правим”. Заради децата не искаме батальон гейове да марширува по улиците. Както ние не разбираме техния секс, така и те не ни разбират като родители. Те и не искат да бъдат такива – искат само да се задоволяват, което и без това могат да правят по всяко време.

Хетеросексуалните изпитват родителски хомострах и това е страхът – децата им да не замръкнат в едно легло с Евгени Минчев. По-добре да попаднат в една и съща селска дискотека с Юрий Галев и калашника му, отколкото да ги стреля светската пушка на светски гей. Гейовете не проумяват родителския страх, защото нямат деца и не са изявявали желание да имат. А точно това е кауза, заслужаваща паради - да могат да се сключват бракове, за да осиновяват цели сиропиталища. Понеже там е много по-вероятно и по-доказано да станеш малък гей, отколкото в семейство с двама бащи или с две майки.

Гей активисти искат повече права - нищо не разбирам от това скучно заглавие за парад. Не асоциирам активното гей битие с нещо по-различно от географията на половите белези. Нямам спомени и за хоможертви, на които гъзът им да е затрил главата или поне кариерата. Предпочитам цял живот да лекувам хемороиди, вместо да изтърпя и кратко интервю с мрънкащи гей активисти. Звучат ми като бременен педераст, който не може да обясни какво се е случило. И едновременно позиционира задника си като територия на антиоргазма, причиняващ антиудовлетвореност.

По-спокойно я карайте, различни момичета и момчета, и ние, хетеросексуалните, ще отговорим със същото. Няма да пречим на секскупона, а вие няма да изисквате от нас той да ни причинява обществена еуфория. Когато станете по-зрели и можете да поискате нещо конкретно – заповядайте пак да преговаряме. Но нека бъде наистина конкретно. Иначе ще продължим да не се разбираме и даже да не се опитваме да го направим.

в-к “Новинар” 24.06.2010

Виж още Виж педалите, мисли за циганчета

Разрешени за мразене педерасти

Публикувано в Новинар | 18 Коментари »

Колко пъти едно и също БНТ лайно

„Един Азис” е мерната единица за БНТ лицемерие. Телевизията никога няма да покаже негов клип, но ще го покани да коментира футбол. Същото ще направи и с Марта Вачкова, която е мерната единица за БНТ неадекватност. Бих я слушал с практичен интерес, ако разкрива тайната - кaк да се изядат 15 кюфтета за един мач без продълженията. Но в случая става въпрос за великото тайнство на засадата и дори не се надявам, че тази жена може да се окаже полезна.

Всъщност на нито една жена не разчитам да ми е полезна в толкова тънка мъжка работа. Но много по-притеснително е, че вече и на БНТ мъжете не може да се разчита. Заради тълкуването им на отменения мексикански гол сексисткият хумор за правилото на засадата се превърна в леко неудобен и неуместен. Налага се да погребем на полувремето гордостта на мъжкото интелектуално превъзходство и да ангажираме Вили Вуцов като гост коментатор в следващия сезон на „Бразди”. Логиката ще е, че отборите му играят крайно селски футбол и може да се разшири твърдата земеделска аудитория. Докато при Азис и Марта Вачкова няма никаква спортно-рейтингова логика и нищо освен стомасите и сфинктерите им не се разширява.

Вероятно е креативен експеримент за излизане от клишето, че преди и след мач трябва да говорят хора, способни да различат странична греда от английското дърво Питър Крауч. Но всъщност е обичаен провал и затвърждаване на стереотипа – че на Световно БНТ произвежда едно и също лайно. Чийто стандарт за постоянно качество е Петър Василев. Той символизира цялата незначителност на общественото мнение. Което за Обществената телевизия е по-мизерно и от мизерния речник на кръстоската между банцинг и бормашина. Което е толкова безпомощно като пазарна сила, че с години не може нито да свали един коментатор от ефира, нито да го изпрати на експедиция за нова лексика в библиотеката.

Петела да не е болен от кокоша слепота, че не е прочел три нови изречения, че дори за обща професионална култура не преглежда спортната преса. Покажете ни читателския картон на Петър Василев за последните 4 години. Или ми изпратете всичките сметки, които е направил в книжарниците между две световни първенства. Аз ще ги поема, ако е харчил за нещо по-различно от учебниците по физика с любимите му физични закони – за „линейната скорост” и за „техниката на скорост”. Не мога обаче да поема децибелното извращение Петър Василев + вувузела. Това е някаква нова формула на досадата, която създава настроение колкото менопауза. И по която няма надежда да се добият истински езикови бисери. Могат само да се добиват глупости и то глупости не по същество – защото за неизличимо болните от кокоша слепота няма значение на кой мач убиват час и половина от живота си.

Втора немска обществена телевизия вече се извини на зрителите си, защото журналистка направи оригинално, но политически некоректно сравнение (оприличи головата радост на Клозе с вътрешен партиен конгрес на райха). Алчен английски канал пусна реклами върху гола на Джерард и още на полувремето официално поднесе извинения. Докато на закоравелите БНТ професионалисти по традиция им пречи трасето през африканската джунгла, за да докарат нормален сигнал. И на всеки мач се налага да търсят с часове случайни минувачи по коридорите, които да запълнят комуникационната дупка. Чак не е за вярване, че могат да се похарчат толкова много пари за скъп продукт, а реализацията му да бъде оставена на случайността и на доказани антикомерсиални, но пък щатни гласове. Това е същото като „Нова” да купи лиценза на „Биг Брадър” и подръчните й репортери да правят реалитито, понеже са наши хора на щат. Вместо да наемат външни професионалисти или да инвестират в софтуер за анализ на положенията (като „Диема” на Европейското преди две години), познайте какво направиха в БНТ - поръчаха оркестър. Можеше да бъде по-нелепо само ако на полувремената пуснат мюзикъл от златния фонд на Хачо Бояджиев.

На всяко Световно БНТ изпада в шизофренното състояние на пазарен хермафродит. На когото му дават готови обществени пари да вземе TV правата, а после му разрешават да излъчва реклама колкото частен канал. Затова поне през този един месец в БНТ трябва да важат принципите на комерса и рейтинга. Ако на мнозинството аудитория й допада псевдопрофесионализма и псевдокреатива - тогава си заслужава най-скучната и банална смърт. Но къде, по дяволите, гледа телевизия тази аудитория.

в-к “Новинар” 17.06.2010

Публикувано в Без категория | 7 Коментари »

Благодарим, че ви има, ксенофоби

Благодарим, че ви има, расисти, ксенофоби, неонацисти, фашисти и националисти (в кавички). Без вас щеше да бъде скучно заради липсата на враг, без вас нямаше да изпъкват добрите либерални и интернационални хора (без кавички). И да демонстрират колко широко скроени и широко отворени са в толерастията си. Събрали се либеругите и толерастите в Бусманци, силно притеснени от затворения начин на живот на нелегалните емигранти. Инжектирали си от интелектуално-депресивната патетика на Иван Кулеков и протестират срещу системата. Която трябва да следи кой влиза и излиза през границата, кой има паспорт и кой няма да заеме работно място на местен ксенофоб. Но според речника на върховната толерастия това вече не се нарича „гледане на работата”, а „потъпкване на човешките права”.

Успяха да ме развълнуват добрите хора. Не съм преживявал същите емоции, откакто видях други широко разтворени интернационалисти да протестират срещу смъртните наказания на педофили в Уганда. Когато обаче се говори за тази граждански активна пасмина, се налага да се овладеят първичните чувства. Защото няма по-пряк път за попадане във вражеските им списъци. Политическата коректност задължава да се възхищаваме на изразходваната обществена енергия. И да си причиним емоционална диария от драматичния разказ за едно момче, което се влюбило в едно момиче, но оградата в Бусманци ги разделила. На всичкото отгоре момичето било бременно и сега не е ясен медицинският процес на раждането.

Душата ви трябва да е хванала не коричка, а корище, ако този разказ не ви манипулира. Ако не приемете, че Бусманци е измислено, за да изклати майката на свободното придвижване на любовта без документи. И ако не ви се прииска да отворите широко границите, за да заповяда всеки, когато му е удобно. Bg гостоприемството ще го посрещне добре, ще му намери работа, ще прати децата му на училище, ще му запише личен лекар и няма да се изисква нищо от него – нито да плаща данъци, нито да внася осигуровки. Трябва да му влезем в положението, защото нали няма паспорт. Който не  влиза и не скача, е ксенофобска отрепка. И ще получи от демократично мислещите толерасти всичките етикети за расова омраза.

За Бусманци те вече измислиха етикета „българското Гуантанамо”. Да ви го начукам, дами и господа, интелектуални позьори - бих реагирал първично и насаме. Но публичната коректност ми позволява само да ви попитам – А за „българския Аушвиц” не се ли сетихте или ви се стори прекалено пресилено. „Българското Гуантанамо” е къде-къде по-подходящо, защото в Бусманци също са затворени заподозрени за тероризъм. Които по цял ден се изтезават, докато не си признаят какво са правили в сутрешните часове на 11 септември. А вас къде трябва да ви затворят и разпитват, защото по почерка сте сериозно заподозрени, че стоите и зад други нелепи езикови атентати. Познавате ли човек на име Цецо и вие ли го кръстихте „българският Елвис”. Ваше дело ли е „костинбродският славей на чалгата” и къде по дяволите чухте славей, който вие на разгонено.

Умни либеруги сте, интелектуални толерасти сте, чели сте Конституцията и Хартата за човешките права. Докато по-простото население е били на кино, за да гледа Том Ханкс в „Терминалът”. И толкова е изпростяло, че не може да направи аналогия дори между него и вашата кауза. Във филма се разказваше за човек, останал без държава. Докато държавите на нелегалните емигранти в Бусманци все още си съществуват и няма технически проблеми всеки да се върне в тях. Въпрос на избор е, както и рисковете на придвижването без документи са въпрос на избор. Който ги поема, трябва да е наясно, че работата може и да се издъни и да свърши зад ограда.

Нищо лично, нищо ксенофобско - просто от системата се очаква да прави точно това. Но вие пак го обърнахте на фашизъм и неонацизъм, понеже едни българи набили други българи в трамвай (действително неприятен случай – абсолютно без кавички). И според вас биещите не трябва да бъдат съдени само за хулиганство и нанасяне на телесна повреда, но и в боя да бъдат търсени дискриминационни мотиви. Това искане вече минава всякакви либерални граници, но нека да ги мине. Само преди това да уточним -как ще бъдат съдени онези трима цигани, които разфасоваха пенсионерка на лозето й. Или пък другите четирима цигани, които размазаха черепа на българско момче заради няколко ореха. Това обикновени битови убийства ли са, или да им сложим някакъв по-надут етикет – примерно „геноцид”.

в-к “Новинар” 10.06.2010

Публикувано в Новинар | 16 Коментари »

До моето последно либе – Ботев отговаря на Борисов

Мили ми премиере, съжалявам, че леко се позабавих с отговора си, но аз леко се позабавих и за Априлското въстание. Така че, ако е удобно - тълкувайте закъснението ми като стил на поведение, а не като демонстрация на медийно неуважение към властта. Бързам да ви уверя, че никой не ми е оказвал натиск в журналистическата работа. Ако не броим, разбира се, румънските кръчмари, които постоянно ме притесняват за неплатените творчески сметки.

Издател и редактор съм на няколко маргинални вестника, общото между които е, че всичките успях да фалирам. От последния дори излезе само един брой, защото, докато го правих - изпих всичките пари от абонамента. Рекламодатели не успях да намеря, понеже възрожденската олигархия отказа да рекламира в издание, пишещо остро срещу едрия чорбаджийски бизнес. Името ми е Христо Ботев и посмъртно съм превърнат в пародия на високите революционни и журналистически стандарти. Затова, ако обичате - организирайте натиск да ми свалят портрета от стената. Не се търпи повече там, понеже се изживявам масов кич. Чувствам се като скъп еротичен модел в кабината на тираджия. Неговата селска жена не прилича на мен, той не може да ме има, защото не може да си го позволи. Но може да онанира безплатно и до посиняване върху плаката ми.

Аз съм бутиков публицист, издаващ бутикова преса, преди да ми попречи бутиковата революция. Само виното, което използвам в целия процес, е масова куча реколта. Медиите ми са непрофесионални и необективни, защото в тях има една единствена гледна точка – собствената ми. Тя е радикална, крайно шовинистична и националистическа, непознаваща баланса и конфронтираща се с всекиго, който не я споделя. Освен това е политически некоректна, написана е с езика на етническата нетолерантност и нарушава културния тон на добросъседските отношения. Например спокойно наричам епохата си „робство”, а аудиторията си - „роби”, без някой да ме цензурира. Докато за същите думи отскоро българската армия се извинява на турската, защото модерният термин вече е „османско присъствие”. В такъв случай тези, които са го преживели – трябва ли да ги редактирам със задна дата в текстовете си като „присъстващи”.

Всъщност всичко, което написах и заради което ме наричат с патетични публицистични клишета, е откровена пропаганда. Тя има за професионално алиби историческото време и затова не се срамувам от нея. Изпитвам обаче вина, че без да искам, създадох професионалните стандарти на правилната пропаганда. И по тях през по-голямата част от съществуването си се развиваше онова, което се нарича bg журналистика. За да се осъзнаят мащабите на никаквата разлика - аудиторията може да използва собственото си незнание. Тя никога не знае кого чукат тайно актуалните й политици, така както не знае с кого е правил секс моят приятел Левски. Глупавите разбирания за фалшиво благоприличие са му създали имиджа на 36-годишен самотен мастурбатор. На когото, докато е вършал из страната между създаването на два комитета, въобще не му е минавало наум да овършее и нечий креват.

Всичко, което организирах като партизанско движение и заради което ме наричат с клишето „големият български поет революционер” – и то е откровен провал. Който има за алиби (ако въобще може да послужи за алиби) собствената ми егоцентричност и хроничния ми махмурлук. Усещането ми за дискомфорт в този случай е причинено от това, че без да искам, основах историческия култ към преувеличените революционери. А като цяло продължавам да бъда посмъртно също толкова неразбран, колкото и приживе. Медийната пропаганда, която развих като жанр, ме намери чак в гроба, за да ми отмъсти. И всяка година в началото на юни всеки политически и медиен манипулатор разполага с правото да ме използва и да говори какъв невероятен пич за времето си съм бил. Сигурен съм обаче, че никой от тях не иска да прилича на мен. Нито заради отчаяната ми революция, нито заради отчайващите ми тиражи.

Мили ми Борисов, дано не ви притеснява, че се обръщам към Вас с „моето последно либе”. Ако откривате някакъв хомосексуален подтекст, спокойно може да кажете, че тази кореспонденция Ви е оставена неразпечатана като наследство от предишния премиер. За времето си той също беше последно медийно либе, но медийната любов коренно се променя след избори. Това са недостатъците на публицистичната ми формула на екзалтацията „силно да любиш и мразиш”. Когато я измислих, не съм предполагал, че ще еволюира в подобен вариант. Но това са рисковете на живото предаване, в което всеки сам си избира натиска. Дали да е политически, икономически, или на кръчмаря, който не кредитира неплатежоспособни клиенти.

в-к “Новинар” 03.06.2010

Публикувано в Новинар | 11 Коментари »

Хомопънк или изкуството на крайната педерастия

Клипът „В гората” сексуално е още по-разпасан от „Икебаната”. А двата заедно са може би най-добрата хомосатира след „Бруно”. Деян Неделчев е българският Саша Коен, на когото обаче не му се налага да играе чужда роля, за да създаде велик образ. В чатала си е имплантирал чорапи на топка, а от задника му стърчи истински клон. По-зрелищно би било само ако паркира вътре и Volvo комби. Изпратете естетическия ужас и хетеропотреса си да хванат гората и се забавлявайте с най-екологично чистия кич. Оня shit на Човека тестис беше претенциозна пръдня на фалцет, а това вече е социално неангажиран хомопънк по бели чорапи и жълти слипове. Който, ако имаше пънкарско име, със сигурност щеше да се казва Bad Pederastion.

Пръчките на Деян Неделчев са копието на контракултурата, което дано спука тъпанчетата ви. За да не чуете никога повече с тях хроничния хленч на официалната култура, останала без републикански бюджет. Тя продължава да говори с носталгия за социалистическото време на Гай Меценат, докато през близката гора минава гей парада на пазарната икономика. Държавата никога не би финансирала подобна педерастия. Така както нито една държава не би дала пари на политически некоректния Бруно, за да гърми шампанско в задника на джобен азиатец и да чисти с прахосмукачка гениталиите му. Но и Бруно, и Неделчев се държат като мъже с достойнство и сами произвеждат независима и комерсиална сатира. А сериозните и културните им bg колеги продължават да играят ролята на просяка без житейски план. С два лева в джоба и с две думи в речника - пари и държава. Държавата трябва да дава пари за изкуство, парите за изкуство трябва да се дават от държавата. Ако някой има нещо против - нека се затрие в нечовешки интелектуални мъки.

С клетвите за духовен геноцид на нацията завършва всеки опит за разговор за културния маркетинг. А хардлайнерите на статуквото се барикадират пред сицилианското правило, че когато се отказваш от традициите, е ясно какво губиш, но не знаеш какво ще спечелиш. Хардлайнерите не харесват настоящето си, но искат и бъдещето им да изглежда по същия начин. Може и да не е най-доброто, но поне е предвидимо. Също толкова предвидимо, колкото и преди 30 години. През тях дори Че Гевара успя да се превърне посмъртно в капиталист и в мърчандайзинг за милиони, но не и концепцията за bg изкуство. От първия „Златен Орфей” до последния „Аскеер” тя продължава да се качва на сцената, надявайки се, че министърът на културата се намира някъде в ложите. И че в кулминацията на аплодисментите ще й подари пълна кошница червени карамфили. Както е правел винаги в добрите стари времена на планова икономика и планова култура. Да изпитваш носталгия по тях, е като да се нуждаеш от изкуствена цензура. Защото този, който дава парите, е задължително да има собствен стандарт за качество - кое е изкуство и кое траш. И по-справедливо е количеството пари да зависи от пазара, отколкото от анонимни чиновници.

Омръзна ми да слушам за духовни лайна и че от изкуство не може да се печели. Защото хората, които го твърдят, биха се продали за приличен хонорар на първия срещнат рекламодател. И с мазния си глас ще озвучат спота му за шампоан против мазна коса. От продажбите на дребно никой не забогатя по никакъв начин. Но когато търговията започна на едро, се получи нещо изненадващо касово като „Мисия Лондон”. Марките и стоките в него са повече отколкото в праймтайма. Но въпреки това не дразнят, а изглеждат като допустим компромис. Иначе трябваше да слушаме от авторите на филма оплаквания, че държавата не дава пари за кино. Благодаря ви, пичове, че поне вие не натоварихте данъкоплатските ми тъпанчетата с творческа просия, а направихте филм, чиято технология на създаване прилича не на реформа, а направо на икономическа революция. Впечатляваща е и политически некоректната сатира, включително на изкуството на държавна издръжка и на държавно турне. Пред него за предпочитане е даже горският хомопънк на Деян Неделчев. И неговата невиждано крайна провокация към хомосексуалистите. Все едно им казва - Вие сте лигави педали, които мислят само за пръчки. Освен Бруно наистина нямам спомен друг да го е правил скоро и толкова много да му се е разминало.

в-к “Новинар” 27.05.2010

клипът “В гората” може да бъде видян тук

виж също Изпълнителят на „От икебана дървесата ги боли”: В днешно време всички искат да приличат на хомосексуалисти

Публикувано в Новинар | 6 Коментари »

Копелетата те молят – съди им децата, Господи

Силно се надявам да има достатъчно силен Господ, който да ги съди. Защото земната система е прекалено слаба, социално слаба даже, за да се справи. И прекалено заета с курортно строителство, за да раздава човешко правосъдие. Тя оправя живота на собствените си деца, а чуждите възпитава като копелета, на които налага да се оправят сами. Затова те чакат провидението да им прати поне един пример, доказващ концепцията за божието наказание. Иначе общественополезният страх ще си тръгне, а вратата след него ще затвори класическият морал.

Квадратен метър земя край морето на цената на кутия цигари. Трябва да признаем, че при възможност много родители биха завели и своите крайно нуждаещи се деца на това море. По неговата повърхност като лайна стърчат кариерите на няколко магистрати и също като лайна не могат да се удавят. Трябва да признаем още, че срането в морето около Приморско е повече от обичайното изпускане на българското правосъдие. Това е националната поколенческа дефекация, чийто морал на келепира се предава по наследство заедно с парче земя и право на строеж.

Това е моделът на мислене на дребния собственик и на дребния родител. Който, ако е съдия – би спестил затвора на педофил или наркопласьор, а със спестеното би построил на дъщеря си прогимназия. Отвратително е за пожелаване, но дано в нейния двор бъде пролята следващата кръв от детски задник. Защото кръв все някъде ще се лее и тази география изглежда най-справедлива. Още по-отвратително е, но дано в семейното училищно мазе някой прихване СПИН от върха на херионова спринцовка. Защото това също се случва и там му прилича най-много да се случи. Ако дребният родител е пътно ченге и пусне пиян шофьор в насрещното – дано логиката на възмездието изпрати зад завоя бременната му жена. Ако краде асфалт от незапълнените дупки, за да купи нова кола на сина си – дано той да мине с нея през най-дълбоката дупка с възможно най-високата скорост. Пък каквото стане, каквото срещне – ТИР, дърво или друго, достатъчно твърдо за разбиване на глава.

Родителите на дребно се подиграват на едро с живота на чуждите копелета. Понеже им е трудно да мислят в перспектива и да си представят антиживота с участието на собствените си деца. А от благодарност децата им не мислят в ретроспекция и не задават неудобни въпроси – например как се строи хотел с фиксирана държавна заплата. И как земята под него се продава на цена за кило кренвирши. Липсата на любопитство е поколенческата търпимост към моралната дефекация. Цели генерации са възпитани в духа на далаверата и неясните пари. И от малки са подготвяни да управляват семейните активи, без да се срамуват от семейното натрупване на капитала. Те не могат да се срамуват от ролята си на социално слаби и крайно нуждаещи се държавни капиталисти. Могат само да се страхуват, но понеже са в роднински връзки със земната система – божественото правосъдие трябва да им отнеме семейния имунитет. Иначе в малката държава ще продължат да се размножават малките тарикати. Които, понеже е тясно - ще серат там, където си вадят хляба. А после ще се оказва, че всичко е било напълно законно и единственото възможно наказание е моралното.

От моралните санкции за неморални хора потърпевш обаче е консервативният класически морал. И няма нищо християнско да се прощава за деградацията му. Тези дни тя празнува Деня на победата на житейкия ни либерализъм. Неговите копелета имат 62-годишна майка и липса на информация за бащата. Други жени на същата възраст отдавна вече са прапрабаби, а праправнуците им имат майки в четвърти клас и бащи педофили. Техните обвинителни актове продължават да бъдат ненаписани, защото системата оправя живота на собствените си деца. А докато го оправя, чуждите копелета съвсем изгубиха критериите за нормалност – нищо ненормално да родиш както на 12, така и 50 години по-късно. Няма страх, че могат да те приберат - нито от земното правосъдие, нито от Бог.

в-к “Новинар” 20.05.2010

Публикувано в Новинар | 18 Коментари »

Пепеляшките от силиконовата долина

Когато 14-годишна получи от родителите си нови цици за рождения си ден - това е приказката за Пепеляшка в чалга вариант. Това е историята за децата на прехода, който може и да е свършил, но ценностите му са останали непреходни. Това е приказката за тиквата, която се търкулнала, потъркаляла се и накрая си намерила балкански принц с баварска каляска. След което заживяла с него щастливо като тунингована тиква, а с нацупените си ботокс устни наричала щастливия живот лайфстайл.

Когато 14-годишна роди и кръсти бебето си Инджи - това вече не е турска сапунка, а безкраен цигански сериал без happy end. Това е мръсната приказка за пепеляшките, които ще правят сапунки и ще държат метли. С изключение на случаите, когато не държат поредното си новородено. Това е последното европейско място на икономиката ни по мръсотия. За което и през следващите сезони HR букмейкърите ще приемат залози на нисък коефициент, понеже по всичко изглежда, че ще го запазим.

Двете приказки за двете пепеляшки са сгрешената мечта за българската силиконова долина. В нея половината от пепеляшките не разбират от високи технологии и нямат творчески планове да ги произвеждат. Те няма да могат да произведат и парцалена кукла, затова децата им също ще си раждат сами играчките. Другата половина пък ще разчита на тялото си да им привлече инвестициите за технологии – например за нова Honda с VTEC технология.

Силиконът продуцира матрицата за лъскав живот, с който беше възпитано цяло поколение. То не заспиваше с плюшеното си мече, а с мечтите за големи цици. Децата на кючека вече пораснаха, получават полюции, бюстовете им се оформят и на места се среща разочарование. Че гърдите не са достатъчно повдигнати, че от тях се смеят прекалено малки зърна. Смеят се с ехидната усмивка на житейския провал, тъй като големият номер сутиен е най-доказаната формула за успех на bg масите. На нея самотна момчешка компания не й прави дори Бербатов. Просто защото Бербатов не се преподава на 14-годишните като мечта. А империята на сър Алекс Фъргюсън не е спечелила нито едно имиджово дерби срещу „Планетата” на инж. Пайнера. Също както Роналдо от Галата не е загубил нито един рунд срещу мис „Силикон”.

Детските силиконови фантазии са по-тъжна гледка и от най-бедните южноамерикански и африкански гета. Там след прашната топка тича примерът на Лео Меси и Дрогба, а заразното им вдъхновение всеки сезон имплантира нови кубици сбъднати мечти в богатите европейски първенства. Тяхната индустрия е построена върху таланта и труда, докато в лигата на пепеляшките се играе по правилата на сапунките и силикона. И се чака краят на мизерията да бъде свирен от вълшебната фея. Нейното име е Хирургия и очакванията към нея са прекалено големи и прекалено крайни. Както да превърне най-голямата тиква в кръчмарска принцеса или поне в мълчалив детайл към кожен салон на S класа. Така и да направи нещо с плодовитостта на майките, които ще родят четири Инджита и петима Мехмеди още преди да е свършил любимият им сериал.

14-годишните пепеляшки от сбърканата силиконова долина не са виновни за мечтите си. Нито за тяхното димитровградско качество, нито за дефицитното им количество в гетото. Виновни сме всички, които не можахме да им дадем като пример дори толкова разбираем за тях образ като Азис. Който също идва от махалата, също използва тялото си като комерсиален фетиш, но бачка здраво и плаща данъците на 1 милион лева. Ако покрай него се бяха отгледали наполовина толкова редовни данъкоплатци, колкото хора изпедерастяха – в силиконовата долина щеше да има повече житейски смисъл. А не пепеляшките да слушат приказки, в които вълшебната фея носи скалпел, но е забравила торбата с презервативи. Мръсни са тези истории – защото се случват на мръсно място и защото дори децата в тях приличат на стари мръсници. Но вече е късно приказката да бъде променена. Може само да бъде разказвана.

в-к „Новинар” 13.05.2010

Виж също Поколението на стоте манекенки

Публикувано в Новинар, Цигански текстове | 8 Коментари »

Как се сваля Цветанов от първото място

Интелектуалци попаднали в бар с простаци. „Като гледам колко простаци има наоколо – идва ми да се кача на масата и да се изсера върху нея”, казал единият. Приятелят му обаче го спрял - „Недей, няма да те разберат”.

Рейтингът на Цветанов трябва да е интелектуалната пропаст между размножаващите се PR експерти и нискообразованата аудитория. Тя все повече се впечатлява от полицейските операции, въпреки че за комуникационното й ограмотяване се грижат теоретиците на евтиния популизъм и полицейската държава. Които след всяка акция обясняват технологията на рейтинга, продуциран с белезници. Както и неговия краткосрочен ефект, продуциран от снизходително правосъдие към арестуваните. Толкова ли са прости простаците, или грешката е в подхода на интелектуалците към тях. Освен ако, разбира се, не е в социологията.

Доверието в Цветан Цветанов е трудно да бъде обяснено с личната му харизма. Медийното му поведение заслужава да бъде определено повече като скучно или поне като неособено атрактивно. Но това не му пречи да бъде сериозно одобряван заради работата си. Срещу прогресиращото му харесване теоретиците на евтиния популизъм досега противопоставяха тезата за полицейската държава. Тя е построена на внушението, че всеки момент могат да те задържат публично, да филмират ареста ти и да го изпратят до всеки ефир. А унижените могат единствено да изпратят жалба до Страсбург. Първото рейтингово място на Цветанов е провалът на тази теза. Но ако все пак има желаещи отново да я налагат – задължително трябва да й направят основен ремонт.

За да бъде продаден страхът от безпричинна саморазправа, аудиторията трябва да припознае като политически дисидент поне една от жертвите на новия полицейски ред. Например Николай Цонев или „медузата” Гуцанов да й заприличат леко на Нелсън Мандела. А партиите им още отсега да ги номинират за следващите президентски и местни избори. Защото за електорат, наплашен от произвола на ченгетата - няма по-добри кандидати от потърпевшите от него. Няма и по-добър имиджмейкър от Цветанов в ролята на главен злодей на човешките права. Неговият рейтинг може да бъде саботиран с няколко шумни и невинни жертви. Стига да се докаже тяхната невинност и да им се изгради образа на полицейски мъченици. Такава трябва да бъде успешната подривна дейност срещу действащия №1. А не кампанията да включва само голи разобличения за евтин PR. Все пак рейтингът е най-интелигентният начин на съществуване в политиката. И никой не може да бъде обвиняван, че го търси, както и че опитва да го поддържа. Много по-ненормално е няколко процента от населението постоянно да обвиняват болшинството в ниска обща комуникационна култура. И постоянно да му обясняват какво е популизъм и какви са принципите на пропагандата. Ако тези теоретици наистина бяха професионалисти в материята – какъв е техният рейтинг и защо имиджът им изглежда сякаш е правен в болшевишки кръжок по творческо мислене.

Сравненията на полицейските операции с американски екшъни звучат повече като комплимент, отколкото като подигравка. Защото точно Холивуд е основният медиен инструмент, с чиято помощ се създава модерният образ на ФБР. Реалити арестите на Едгар Хувър са всичко, което не е чекистката дискретност на съветските служби. Това е все едно на аудитория, гледала цял живот съветски филми, да покажеш касово us кино. И след като го хареса - да й вменяваш, че е съставена от простаци, които не оценяват високите художествени послания.

Винаги е смущаващо, ако прекалено много публика започне да харесват ченгетата, особено пък най-институционалното ченге. В случая обаче смущението не трябва да води до поставянето на етикети за полицейска държава. То повече прилича на симптом за новопоявилото се усещане за държава. Срещу което най-сигурният пропаганден антибиотик е намирането на невинна жертва на погазените с кубинка човешки права. Открийте българския Мандела и с рейтинга на Цветанов е свършено. Иначе пак ще си останете старите глупаци, които след няколко изгледани новинарски емисии претендират да разбират кой PR е евтин и кой по-скъп.

в-к “Новинар” 06.05.2010

Публикувано в Новинар | 11 Коментари »